За Смирненски, света и как го чувстваш

Днес се навършват 115 години от рождението на Христо Смирненски.

Не искам да идеологизирам творчеството му, защото той е велик поет, неговата поезия е непреходна и универсална, за разлика от идеологиите, които се менят от днес за утре и служат повече на злободневието, отколкото на ценностите.

Винаги ме е впечатлявала обаче неговата социална чувствителност. Душата на този поет е втъкана в "улицата", той живее и диша с нея и усеща нейните проблеми. Смирненски успява по страхотен начин да пресъздаде обществената драма във времето, в което е живеел.

Вниква в дълбоката същност и несправедливост на онзи свят, символизиран от града, който създава среда на изначална обреченост и предопределено нещастие:

“Какво им даваш от разкоша си

ти - толкоз щедър към едни,

а към бездомните Гаврошовци

жесток от ранни младини?”

(„Братчетата на Гаврош” )

„Завърнал се в къщи — безхлебен,

пиян пак — бащата ругай:

и своя живот непотребен,

и своята мъка без край.”

(„Зимни вечери”) 

„По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:

- Два свята, единият е излишен!” („Босоногите деца”) 

Чувствителен е към моралния упадък на града и неговата същност:

„Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.”

(„Цветарка”) 

„Но щом простре ръка душата ти да вземе,

тя в миг ще се смути:

Всесилникът Живот преварил я навреме -

и ти... отдавна без душа си ти!”

(„Улична жена”) 

Младата душа на Смирненски не остава безразлична и към незавидното битие на трудещите се:

„Слезни в тия мрачни утроби

на хищната - майка земя,

слезни между братята роби -

в морето от вечна тъма,

и твоята лампичка бледа

ще бъде там ярка звезда,

там сноп от лъчи ще огледа

зловещия храм на труда,

зловещите тези идоли,

де няма ни нощи, ни дни.

Надоле, надоле, надоле -

надоле слезни!”

(„Въглекопач”) 

„Но с дъх отровен фабриката хладна

погуби свежи младини

и ето: вече хищница нещадна

челото в смъртен полъх вледени.”

(„Жълтата гостенка”) 

Поетът чувства гневът, който се натрупва в обществото, вижда как енергията на онеправданите се събира и не вещае мир:

„Но дебне улицата със закана,

настръхнала подобно огнен змей,

прикрила пламъците на вулкана,

при първи зов на празнична камбана

готова лавата си да разлей.”

(„Улицата”) 

„В тълпите смълчана е буря незнайна;

стопено е слънцето в тях.”

(„Тълпите”) 

„За въздух жадни са гърдите,

очите молят светлина,

един копнеж, мечта една

гори и се топи в душите

и през сълзи и кървав гнет,

през ужаса на мрак студен

разбунен вик гърми навред:

"Да бъде ден! Да бъде ден!"”

(„Да бъде ден”) 

И много други негови творби говорят повече от едно послание – „Приказка за стълбата”, има страхотна сатира, модерни шегаджийски творби като „Баланиади” (препоръчвам го :)) и много други.
Направих този преглед не за да внушавам някакви политически послания или да използвам творчеството на Смирненски за едни или други цели, както много често се е случвало в миналото. Не, не искам и да се връща комунизма или България да става Северна Корея – редовен етикет за всеки, който повдигне социална тема.

Искам да кажа само едно – този поет е велик и ми е особено любим, поради неговата социална чувствителност. Смирненски успява да почувства духа на улицата, да усети мъката й и да я пресъздаде брилянтно – нещо толкова дефицитно в наши дни. Не трябва да си затваряме очите пред това, което се случва около нас, а трябва да се стремим всеки ден да подобряваме средата си и да правим живота на всички ни по-добър и по-справедлив. В противен случай ни чака гняв, размирици, революция, диктатура или каквото и да е, но със сигурност не можеш да си добре, ако другите около теб са зле.

Смятам, че това е универсалното послание на този поет, роден преди точно 115 години...