вторник, 17 септември 2013 г.

За Смирненски, света и как го чувстваш


Днес се навършват 115 години от рождението на Христо Смирненски.
Не искам да идеологизирам творчеството му, защото той е велик поет, неговата поезия е непреходна и универсална, за разлика от идеологиите, които се менят от днес за утре и служат повече на злободневието, отколкото на ценностите.
Винаги ме е впечатлявала обаче неговата социална чувствителност. Душата на този поет е втъкана в "улицата", той живее и диша с нея и усеща нейните проблеми. Смирненски успява по страхотен начин да пресъздаде обществената драма във времето, в което е живеел.
Вниква в дълбоката същност и несправедливост на онзи свят, символизиран от града, който създава среда на изначална обреченост и предопределено нещастие:
“Какво им даваш от разкоша си
ти - толкоз щедър към едни,
а към бездомните Гаврошовци
жесток от ранни младини?”

„Завърнал се в къщи — безхлебен,
пиян пак — бащата ругай:
и своя живот непотребен,
и своята мъка без край.”

„По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:
- Два свята, единият е излишен!” („Босоногите деца”) 

Чувствителен е към моралния упадък на града и неговата същност:

„Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,
като черни пипала се плъзгат погледи отвред
и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,
че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.”
(„Цветарка”) 

„Но щом простре ръка душата ти да вземе,
тя в миг ще се смути:
Всесилникът Живот преварил я навреме -
и ти... отдавна без душа си ти!”

Младата душа на Смирненски не остава безразлична и към незавидното битие на трудещите се:

„Слезни в тия мрачни утроби
на хищната - майка земя,
слезни между братята роби -
в морето от вечна тъма,
и твоята лампичка бледа
ще бъде там ярка звезда,
там сноп от лъчи ще огледа
зловещия храм на труда,
зловещите тези идоли,
де няма ни нощи, ни дни.
Надоле, надоле, надоле -
надоле слезни!”

„Но с дъх отровен фабриката хладна
погуби свежи младини
и ето: вече хищница нещадна
челото в смъртен полъх вледени.”

Поетът чувства гневът, който се натрупва в обществото, вижда как енергията на онеправданите се събира и не вещае мир:

„Но дебне улицата със закана,
настръхнала подобно огнен змей,
прикрила пламъците на вулкана,
при първи зов на празнична камбана
готова лавата си да разлей.”
(„Улицата”) 

„В тълпите смълчана е буря незнайна;
стопено е слънцето в тях.”
(„Тълпите”) 

„За въздух жадни са гърдите,
очите молят светлина,
един копнеж, мечта една
гори и се топи в душите
и през сълзи и кървав гнет,
през ужаса на мрак студен
разбунен вик гърми навред:
"Да бъде ден! Да бъде ден!"”

И много други негови творби говорят повече от едно послание – „Приказка за стълбата”, има страхотна сатира, модерни шегаджийски творби като „Баланиади” (препоръчвам го :)) и много други.
Направих този преглед не за да внушавам някакви политически послания или да използвам творчеството на Смирненски за едни или други цели, както много често се е случвало в миналото. Не, не искам и да се връща комунизма или България да става Северна Корея – редовен етикет за всеки, който повдигне социална тема.
Искам да кажа само едно – този поет е велик и ми е особено любим, поради неговата социална чувствителност. Смирненски успява да почувства духа на улицата, да усети мъката й и да я пресъздаде брилянтно – нещо толкова дефицитно в наши дни. Не трябва да си затваряме очите пред това, което се случва около нас, а трябва да се стремим всеки ден да подобряваме средата си и да правим живота на всички ни по-добър и по-справедлив. В противен случай ни чака гняв, размирици, революция, диктатура или каквото и да е, но със сигурност не можеш да си добре, ако другите около теб са зле.
Смятам, че това е универсалното послание на този поет, роден преди точно 115 години...




Няма коментари :

Публикуване на коментар