вторник, 27 август 2013 г.

За няколко магазинчета в повече



Днес научихме за едно прелюбопитно законодателно предложение от страна на Коалиция за България. Става дума за забрана на „хипермаркетите” да работят през събота и неделя. Мярката цели да намери „механизъм за равнопоставеност между българските производители и търговци, от една страна, и големите вериги, от друга” по думите на депутата Спас Панчев.

Тази мярка е поредната недомислица на управляващото мнозинство у нас. Израз на съчетание между некомпетентност, ретроградност, недалновидност и популизъм – така характерно за политическият елит в България. Макар и още да не е факт, това законодателно предложение показва ясно, че управляващите не целят реформи за подобряване ефективността на публичния и частния сектор, справедлива социална пазарна икономика и свободна стопанска инициатива, а нещо друго.

На първо място, тази мярка е незаконна. Така мотивирана, тя противоречи на правото на ЕС – дискриминативна, нарушаваща принципа на свободно движение на стоки, услуги и капитали и правото на конкуренция и справедливи и равни условия за предприятията.

Но това е най-малкият проблем на това законодателно предложение. То е неефективно – както и да се дефинира „хипермакрет”, тяхното ограничаване няма да доведе до засилване на „дребния и средния производител”, който и да е той.
По популярната предметна дефиниция такива магазини има много малко, като големите хранителни вериги остават незасегнати. А забрана за работа в дни от седмицата би била абсолютно неработеща извън областта на търговията с храни и други продукти от ежедневна необходимост. Няма да си купя техника от Илиянци, защото Технополис не бачка в събота.
След това – каква е връзката едър бизнес – хипермаркет? В случая е връзка между съдържание и форма. Т.е., ако забраниш на едрия бизнес да влезе във формата „хипермаркет”, каквото и да разбираш под това, той ще си направи „супермаркет” или по-малки магазинчета. В София има “Carrefour” на площад Славейков, който е малък, и огромен от същата марка на Цариградско. На практика се забранява само формата „хипермаркет”, която е ефективна и пести от мащаба, а това се отразява на цените на хранителните продукти – най-тежкото перо в бюджета на българина
Какво остава тогава, да се забрани на чуждестранните вериги въобще да работят през уикенда ли? Независимо под каква форма? Такова действие е абсурдно дори и за настоящото управляващо мнозинство.

Безспорно най-същественият проблем на тази мярка е, че дори да постигне някакъв целен ефект, тя е недалновидна и пореден пример за липса на елементарна визия и стратегия за икономическото развитие на страната. Малките хранителни магазини са отживелица в условията на глобална мащабна търговия. Те са икономически неефективни – продават скъпо, по-трудно спазват нормите за защита на потребителите и за хигиена на труда и продукцията. Те имат свое място на локалния пазар – за тези, които ги мързи да се разходят до големия магазин, харесват по-доброто лично обслужване, или, ако предлагат изискани, бутикови стоки. Но само до там. Тяхното изкуствено стимулиране само удължава агонията им и съдържателите губят ценно време, което могат да използват, за да се преориентират.

Това, което трябва да направи правителството е да помисли защо цените на хранителните продукти в България са същите като тези във Франция или Германия. Да се анализира кои селскостопански дейности имат нужда от субсидиране и за какво изразходват в момента селскостопанските производители своите субсидии – да си подобрят производството или живота?
Да се погрижи за прилагането на законодателството в защита на конкуренцията, което в настоящия му вид не е лошо, стига да се спазва. Ако търговски вериги или производители или и всички заедно използват антиконкурентни споразумения и/или практики във вреда на потребителя или други търговци и производители, да се пресекат ефективно.
Да се помогне на предприемачите или търсещите работа да се ориентират в печеливши сектори и да се преквалифицират. А не да се поддържат губещи предприятия за сметка на цените на хранителните продукти, които засягат всички нас, или за сметка на работните места на служителите в големи вериги.
Един вариант за ограничаване работата на хипермаркетите в полза на дребните магазинчета (то това се отнася въобще за ограничаване големите предприятия в полза на малките) е въвеждане на задължително заплащане на извънреден труд през уикенда или един от дните в края на седмицата. Така поощрен ще бъде този, който не използва наемен труд и работи за себе си - малкия търговец/производител. Освен това, ще бъде прекъсната порочната практика работата на служителите на смени да струва еднакво и през седмицата, и през уикенда. Такава мярка обаче би имала предвидими или не много тежки отрицателни последици за българският бизнес и би се отразила негативно на цени на стоки и услуги за потребление, като електрически ток, например.

В крайна сметка, най-вероятният умисъл на този ход на управляващото мнозинство е опит за недодялан популизъм. На някои може да им звучи добре „да накажем големите вериги!”, но по този начин може да накажем единствено себе си. Сигурно управляващите по бойковски само пускат фишек, в очакване я на ДПС, я на някой европейски фактор, я на „разумния глас на лидера” да свият сърмите на „загрижените за родината и родното” народни представители.






четвъртък, 22 август 2013 г.

Паметник на безкритичността и идолопоклонничеството


Слушах, слушах – много мнения за паметника на Съветската армия (ПСА), за неговото боядисване по случай годишнината от потушаването на „Пражката пролет” и нашето „извинение”, както и по въпросът за демонтирането му. Ще взема накрая и аз да се изкажа, въпреки, че считам темата за малозначителна на фона на ежедневните грижи.

ПСА не трябва да се демонтира. Трябва да помним историята си, за да не я повтаряме. Да не забравяме какви сме били – идолопоклонници, безкритично мислещи хора, такива, които си създават или са им създадени насила кумири. Хора, които се поддават на лъжи, не подлагат на съмнение „истините”, които им се спускат от някъде, готови войнствено да защитават непонятни за тях неща.

ПСА трябва да си стои точно там – на центъра на София, а не да се мести в музей. За да може всеки божи ден да го виждаме и да си задаваме въпросът: „Дали днес не сме същите?”; „Преборихме ли се с тоталитаризма или той е още жив сред нас?”; „Цветът ли е важният или начинът на мислене?”. Наречете го комплекс, но считам, че има смисъл да си задаваме тези въпроси още поне 20-30 години, ако не и винаги.

ПСА трябва да остане, въпреки че този паметник за много хора вече не символизира „признателността на българският народ” към „Съветската армия – Освободителка” (а за немалка част от българските граждани той все още означава точно това). Той е мемориал на безкритичността, заблудата, едностранчивостта, нетолерантността, идолопоклонничеството, „войнстващия материализъм” и прочее черти, с които нито един демократичен народ не би се гордял. Но трябва да му се напомня, че ги е проявявал, и, може би, още ги таи у себе си.

Не бива да се заблуждаваме, че като разкараме ПСА, ще се сбогуваме с тоталитаризма и той никога повече няма да се завърне. Първо трябва да „демонтираме” тоталитарното мислене от главите си, да спрем да се кланяме на идоли и безспорни авторитети, а да започнем да разсъждаваме рационално. Да позволяваме чуждото мнение, да не преследваме различния, да сме толерантни и ИСТИНСКИ демократични. До тогава – ПСА да стои. Защото най-сигурният начин да се повтори историята е тя да се забрави.

А и, ако го нямаше, как щяхме да се насладим на това истинско изкуство ;)



петък, 16 август 2013 г.

Граждансконаказателно производство и политическа отговорност


Представете си, че гражданите на България са като наказателен съд. Произнасят се дали има извършено някакво нарушение и налагат санкция. Само, че наказателният съд се занимава с престъпления и осъществяване на наказателна отговорност, а гражданите – с политически нарушения и т.нар. „политическа отговорност“. Как тогава би трябвало да протича „граждансконаказателното производство“ и какво общо има това с настоящата ситуация?

За изходна точка вземаме наказателното съдопроизводство или как стигаме от престъпление до наказание?

Съвсем схематично и образно. Първо, имаме престъпник, който извършва деяние, което е обявено от наказателния закон за престъпно. Прокурор повдига обвинение, а съдът установява дали е извършено престъплението и, ако да – осъжда подсъдимия и налага наказание. Те биват различни по вид и тежест – от порицание през лишаване от свобода до доживотен затвор (чл. 37 НК) и винаги съответстват на престъплението (чл. 35, ал.3 НК). Освен това, наказанието винаги се налага с определена цел, формулирана в закона. Чл. 36, ал.1 НК, казва, че:

Наказанието се налага с цел: 1) да се поправи и превъзпита осъденият към спазване законите и добрите нрави, 2) да се въздействува предупредително върху него и да му се отнеме възможността да върши други престъпления и 3) да се въздействува възпитателно и предупредително върху другите членове на обществото.

След осъждането на престъпника, той излежава своята присъда и след това се третира като осъждан до когато и ако бъде реабилитиран. В това се състои наказателното съдопроизводство и наказателната отговорност и тя се носи и налага по силата на закона и чрез държавна принуда.
Та, така. На тази база,

„граждансконаказателното производство“ и политическата отговорност

(като изключим от тях случаите на престъпления и наказателна отговорност) трябва да представляват следното:

Имаме политик или друга публична фигура, която извършва деяние, което е прието от „моралния закон“ и разбирания за добро и лошо на гражданите за недопустимо или неправилно. „Прокурор“ са хора с позиция, медии, опозиция, НПО или други, които по някакъв начин разкриват извършеното деяние и повдигат обвинението. Гражданите са съда – установяват дали има нарушение на нормите (това което е НОРМАЛНО) и налагат санкция. Тя може да бъде различна по вид и тежест – отрицателно мнение за политика и негласуване за него на избори, оставка („лишаване от власт“) или, в най-тежки случаи, забрана на партия („доживотно лишаване от власт“). Както и в наказателното съдопроизводство, така и тук – санкцията е винаги съответна на извършеното деяние и се налага с някаква цел – да се поправи и превъзпита санкционирания, да се предупреди той и останалата част от обществото 

какво не трябва да правят и, ако го направят – какво следва след това.

След гражданската санкция политикът/политическата сила изтърпява наказанието и се третира като наказван/а до реабилитацията му/й. Ето това е „политическата отговорност“, така се налага по силата на народния суверенитет и трябва да се научим да прилагаме тази процедура, ако искаме да живеем в наистина демократично общество.
Вече става очевидно какво е общото на гражданското съдопроизводство с настоящите събития!

Правителството извърши много тежко нарушение, което обществото смята за недопустимо – предумишлено назначи олигарх, медиен магнат и символ на задкулисието, паралелната власт и престъпното забогатяване за шеф на службите за сигурност!!! И това в престъпно съучастие със съизвършителите – БСП, ДПС и Атака и помагачеството (подготвителна работа) на ГЕРБ! Още повече на фона на системно извършване на това нарушение и многократен и особено опасен рецидив от страна на същите партии. Всичко това като част от продължавана и трайна престъпна дейност по мафиотизиране на страната в продължение на 24 години.

При това положение, справедливото наказание е не по-малко от оставка! Твърдението: „Ако ние си тръгнем, след нас ще дойде друга олигархия“ е същото като наркобосът да каже на съда: „Ако ме вкарате в затвора, друг дилър ще дойде на мое място.“. „Ама защо не протестирахте еди кога си...?“ – „Аз убих и преди 10 години, но тогава не ме осъдихте, защо сега?“. „Ама ние накарахме Пеевски да се оттегли“ – „Ама ние ограбихме банката, но, като ни хванаха, върнахме парите.“ „Кажете какво да направим, оставка няма да реши проблема?“ – „Г-н съдия, аз съм престъпник, но кажете какво да направим за престъпността, с моето осъждане няма да решите проблема?“. „Ама има хора, които са гласували за мен – ето ги, водя ви ги с автобуса.“ – „Имам семейство, г-н съдия, болен съм от артрит, имам фисура на ануса, храня 15 души!“. „Това всъщност е политически комплот срещу мен!“ - „Това всъщност е политически комплот срещу мен!“.

Изводът. Смисълът на настоящият протест е налагане на наказание за извършено много тежко нарушение – поддържане и налагане на олигархичния модел на управление на страната. Това е едно особено опасно явление, което води до бедност за масата от населението, неоправдано обогатяване на малцина, безпросветност, несправедливост, гнет. Не е вярно, че нямаме визия какво ще стане след оставката! Имаме същата представа и същите цели като съдията, който наказва с присъда – да превъзпитаме и поправим дееца, да предупредим него и обществото какво не трябва да се прави и какво следва, ако се направи. Ето защо е много важно да не забравяме за какво е протеста и защо искаме оставка, защото, ако това остане неясно, кого и как ще възпитаме?!?


Ще ни управляват така, както им позволим. Най-криминогенният фактор е безнаказаността.

понеделник, 5 август 2013 г.

Етика на параноята


Накратко. Виждам няколко опасности пред протестното движение срещу мафията във властта и олигархичния модел на управление, които могат да го потушат, извратят, манипулират или яхнат. Ще бъда максимално откровен:

Опасност №1: И по място и по тежест. Протестът да се вкара в коловоза „ГЕРБ срещу БСП“. Или да се изкара по какъвто и да е начин – подбуден от някоя партия.
Най-страшното е, че и двете най-големи партии у нас имат интерес от подобна трактовка. ГЕРБ, за да покажат колко много ги подкрепят българите и как ги искат обратно във властта. БСП – за да сплоти избирателите си и да демотивира тази огромна част от недоволните, която не симпатизира на ГЕРБ. И двете партии заедно имат интерес протестът да изгуби своя анти-системен характер и да влезе в добре познатата ни фасадност на уж политически сблъсъци и като се сменят едните с другите все едно нищо не е било. Ако питате къде е най-голямата манипулация на статуквото – та това е тя.

Методи:
1) Идеологизиране и типизиране на протеста по осите „ляво - дясно“; „комунизъм -антикомунизъм, „град - село“, „бедни – богати“ и прочее противоположни характеристики на фасадния профил на основните политически партии на олигархията: ГЕРБ и БСП. В тази връзка е ОСОБЕНО ОПАСНО вкарването на протеста в дебати по конкретни политики на правителството. С определена фантазия те могат да се интерпретират като „леви“, а нашата опозиция като „дясна“ – и тогава отиде коня у фасадата, ако мога така да перефразирам.
2) Противопоставяне между зимен и летен протест. Пропагандната машина вече свърши доста работа, за да насади манипулацията, че през февруари гражданите са излезнали да свалят ГЕРБ и да върнат БСП във властта. Същата долна лъжа в момента се готви и за този протест. Противопоставянето между двата ще се представи противопоставяне между ГЕРБ и БСП.
3) Въпросът „Кой искате да управлява вместо тези?“. Той е подвеждащ, защото „кой?“ измества темата от начина на управление – олигархичен модел, към наличността от политически партии в момента. Които пък са част от този модел. И се получава затворен кръг. Очаква се да се отчаяш от безалтернативността и да започнеш да мислиш „кое е по-малкото зло“ или „коя е по-малката олигархия“. Като крайната цел е да си избереш БСП или ГЕРБ, съответно – страна във фасадното противоборство.

Опасност №2: Компрометиране на моралния облик и характер на протеста.
Мисля, че всички сме единодушни, че протестната вълна заляла България от началото на годината е част от едни по-дълбоки обществени процеси и естествена реакция на гражданите срещу определени проблеми в държавата. Като държим сметка, разбира се, за всякаквите опити – успешни или не, за яхане, манипулиране и/или изкривяване на тези процеси. Летният протест пък се отличава със своя мирен и интелигентен характер.
По-конкретно, нашата борба е срещу управлението на олигархията и мафията през последните 24 години, демонстрирано с назначението на Пеевски, заедно с всичките му проявления – бедност, липса на морал, институционален упадък, фасадна демокрация и т.н. Най-големият страх на олигархията е този протест да се запомни в масовото съзнание като битка именно за гореизброеното. А, ако тази борба запази своят морален облик – т.е. истински, патриотичен протест на разбунтували се граждани, то тя няма как да бъде неглижирана пред българите. Повдигат се едни въпроси, които избирателите не биха пренебрегнали вече. Летвата на очакванията ще се вдига и това става необратимо. Политическата система няма да издържи без реформа. Под натискът на социалните условия, истински реформатори ще се появят.
Ето защо, противниците на този протест най-много се притесняват от това той да запази облика и характера си.

Методи:
1) Пряка атака срещу моралните устои на протеста – платени сме, доведени от някого сме, корпоративни интереси, НПО подривни мрежи, Сорос, рептили, масони и т.н. Т.е. нищо толкова не е станало и няма нищо, просто някви зли сили ни ръчкат или подкупват да скачаме по площада.
2) Провокации към нас да излезем от образ. Дразнят ни и ни предизвикват, за да напуснем рамките на „мирното и цивилизованото“. Да нямаме право на моралната претенция на примера. Очакват да почнем антитурска реторика срещу дразнещите назначения на ДПС (които не изключвам да имат и тази скрита цел). Пускат ни, истински или не, провокиращи изказвания на български евреи, за да изскочи някой „Big Sha” и сред нас.
3) Настройване на обществото срещу протеста. А с това и безкрайно мръсната цел то да отхвърли и нашето послание. Т.е. ние не знаем какво искаме, докато хората гладуват. Заблудени и досадни романтици, наивници. Не признават един демократичен резултат... Може би, последният им коз срещу вълната от недоволство ще бъде да й отнемат основата – ценностите й. Защото, ако борбата срещу олигархичния модел се отхвърли като идея, то той ще стане правило.

Опасност №3. Да ни обезверят или изпокарат.
Тази опасност я виждам като най-малка, защото сякаш бяхме подготвени за това и противодействаме много успешно. Не вярвам хората да се изморят, дори и да си почиват малко повече. Освен това, споменът за зимния протест и конфликтите му е още пресен, а опитът – ценен.
Методи:
1) Очевидният – нагло, безцеремонно игнориране на протеста и преструване, че го няма. С надеждата да се обезверим и откажем.
2) Да ни накарат да вземаме/предлагаме конкретни политически решения. Понеже, колкото и да представят протеста като „десен“ и идеологически обособен, те признават, че ние сме разнородна маса. Идеята е да се изпокараме, защото знаят, че по много въпроси сме на различно мнение. Няма да коментирам колко е нагло това, при положение, че даваме всяка година десетки милиони левове, за да правят политики те и да ни ги предлагат.
3) Да компрометират лидерите на движението. Пак повтарям, добре, че научихме този урок и се стремим да нямаме изявени лидери.
Сигурно има и други опасности извън тези 3-те изброени, но начинът, по който това протестно движение засега се брани от тях, ме изумява. Външни влияния под една или друга форма не липсват – манипулативна и контра-пропаганда, провокатори, платени, агенти и т.н. Въпреки това, продължаваме борбата без да сме забравили за какво точно протестираме, пазейки се от категоричното ни рамкиране и водене за носа.
Оптимист съм J

#ДАНСwithme