Що е то прогресивизъм?

*Статията няма претенции да бъде перфектно издържана от гледна точка на политологията. Тя е писана от юрист и нейната задача е запознаването с едно ново, добре забравено старо, идейно течение.

Да започнем първо с това – какво е прогресивизъм?

Ако си отворим "Уикипедия" ще видим следната дефиниция за „progressivism” – „Прогресивизмът е обща политическа философия, която защитава или подкрепя постепенна социална, политическа или икономическа реформа.“[i] Модерния прогресивизъм възниква като част от по-общото течение срещу огромните социални промени, предизвикани от индустриализацията. Поставено в класическата координатна система (много условно), то се намира в център-ляво на политическия спектър, като се отличава от консерватизма, който се противопоставя на промените, и радикалната левица, която отрича постепенността на промените. 

По една нетрадиционна ос на политическо противопоставяне, прогресивизмът представлява течение на еволюционната промяна, консерватизмът е за запазване на статуквото, а радикалната левица е за революционна, коренна промяна на политическия режим. Прогресивизмът държи сметка за постоянната динамика в обществото и негова основна задача е да пригоди общественото устройство към тези размествания, с оглед да го направи по-ефективно. В условията на капитализъм и пазарна икономика, той е безспорно движение за равенство на възможностите. Неговата цел е, посредством рационална обществена организация, да се реформира капитализма така, че да се смекчат максимално недостатъците му.

Прогресивизмът като движение възниква в САЩ в края на 19-ти век, началото на 20-ти като реакция срещу бързата индустриализация на икономиката, разслоението на обществото, корупцията, монополите, разкъсването на връзката между политическия елит и избирателите. В периода на т.нар. „Прогресивна ера“ (1890-1920)[ii], през която 4-ма американски президенти и от двете водещи партии споделят тази политическа идея, се оформят две направления. Първото бори корупцията чрез широки мерки за прозрачност, целящи да покажат пред обществото порочните управленски практики и ползващите се от тях лица. Второто направление е т.нар. „Движение за ефективност“, което, накратко, означава идентифициране и елиминиране на неефективността във всички области на обществения живот и икономиката и замяната им с най-добрите практики, според обстоятелствата[iii]. Целта е постигане на динамично, ефективно управление, възнаградено с икономически растеж.[iv]

Прогресивната политика в двете й направления води до редица реформи в областта на гражданските права, образованието, здравеопазването, финанси, политическата система и много други. Това движение ражда и първите антимонополни политики, изграждат се първите звена от ефективна мрежа за социално подпомагане, дават се права на жените да гласуват, въвежда се прогресивно подоходно облагане и ред други мерки, целящи да гарантират справедливост в обществото, но не за сметка на свободната стопанска инициатива. Много интересна идея, намерила приложение между 1910-1940г. са „бюрата по ефективност“, създавани по местни и национални въпроси. По своята същност те са граждански организации, чиято задача е била да наблюдава дейността на администрацията – местна/щатска/федерална и да следи за неефективни практики и да дава предложения за подобряването им. Разбирай – контрол за корупция или разхищение на публични средства.

Успешният за САЩ край на Първата световна война променя баланса на силите в полза на едрия капитал, което води до засилване на консерватизма и постепенното замиране на прогресивисткото течение в началото на 20-те години. Все пак, движението не си отива съвсем, като прогресивистките идеи запазват силно влияние и до днес в западните щати, както и във Вашингтон. Прогресивизмът намира разпространение и в други държави в последствие, като самият термин придобива различни конкретни политически модификации, в зависимост от конкретните условия, в които съществува. В някои държави се възприема леко в дясно от центъра, но по-често като ляво-центризъм (прогресивизмът в идеите на Обама за немалка част от щатското общество са дори „социализъм“). В Обединеното кралство, т.нар. „Трети път“ на Тони Блеър се приема като прогресивизъм, а напоследък и доста други партии в кралството споделят прогресивистките идеи. Авторитетното списание “The Economist” го нарича „центризъм“, с което аз се съгласявам най-много. Борбата с монополите, концентрацията на капитали, големите социални неравенства, корупцията и непрозрачното (задкулисно) управление е основен двигател на прогресивното течение днес и то доминира различно в различните общества, в зависимост от остротата на тези проблеми. Негов, макар и по-краен, израз е и движението „Окупирай“, каузата на „Анонимните“, както и други протестни прояви по света.

Основното ядро и основната идея обаче се запазват – по-справедливо общество, с по-ефективен социално-икономически сектор, но не за сметка на частната инициатива. Мерило за „справедливостта“ са доминиращите ценности в обществото, които подлежат на динамика и не винаги са в синхрон със социалното устройство. В развитите западни общества, прогресивизмът доскоро не съществуваше в чист вид като политическа идеология, а е по-скоро елемент от ляво- и дясноцентристките движения. Ефективния обществен сектор и запазването на частната инициатива са общоприети, те са „центризмът“, а ляво и дясно изразяват ценностния сблъсък в обществото и различните разбирания за „несправедливост“. Неговата самостоятелна форма на чист центризъм става възможна тогава, когато са засегнати фундаментални, общоприети ценности или общи интереси, което дава възможност да се постигне обществен консенсус относно необходимите промени. И той се трансформира в политическа платформа. В западният свят в момента е на дневен ред борбата с неравенствата в обществото и е на път да се постигне консенсус относно важността на този проблем, като дори богатите имат интерес от благоприятното му решение. Тези предизвикателства, макар и под други форми, стоят пред обществата и в много развиващи се икономики. Това прави прогресивизмът актуален днес в глобален план. 

Припознаването на научния подход при реформиране и управление на различните сфери на обществения живот, рационализмът и отказът да се впише в класически постановки, характеризират прогресивизма като прагматична и гъвкава идеология, концентрирана върху еволюционното постигане на своите цели, а не върху средствата за това. Той е приложим навсякъде, където има нужда от реформи в посока на повишаване ефективността на обществено-икономическия сектор, гарантиране равните възможности за участие в конкуренцията, от реални граждански права. Навсякъде, където има непрозрачно управление, където има монополи, където има остро неравенство в обществото, шуробаджанащина, олигархия, фасадна демокрация. Той става политическа платформа тогава, когато има консенсус относно обществения интерес по достатъчно теми.

         "Великата демокрация трябва да бъде прогресивна иначе бързо ще престане да бъде велика демокрация" - Теодор Рузвелт, "Новият национализъм"

---

[i] Nugent, Walter (2010). Progressivism: A Very Short Introduction. Oxford University Press

[ii] John D. Buenker, John C. Burnham, and Ron wart M. Crunden, Progressivism (1986) pp 3–21

[iii] Daniel T. Rodgers, Atlantic Crossings: Social Politics in a Progressive Age (2000)

[iv] Jennifer K. Alexander, The Mantra of Efficiency: From Waterwheel to Social Control (2008)

"Истински прогресивизъм" (част 2)

*В продължение на на статията "Един истински прогресивизъм" (“A True Progressivism”), която преведох и публикувах на 30.03.2013г, сега представям на вниманието ви превод и нейната втора версия „TrueProgressivism”, публикувана също на 13.10.2012г. на страниците на “TheEconomist”. За разлика от предната, която даваше конкретни прогресивистки мерки за решение по проблеми на глобални икономики, тази е по-обобщаваща и декларативна. Пак обаче от нея става ясен прагматичния и гъвкъв характер на прогресивизма, който се прилага различно в различните по условия държави, но запазва основните си три цели – по-справедливо общество, по-ефективно обществено-икономическо устройство, гарантиране на свободата на икономическа инициатива.

** Интерпретиран превод на статията има и във в. "Сега" 

Нова форма на радикална центристка политика е необходима, за борба с неравенствата, без да се пречи на икономическия растеж.

Към края на 19-ти век, първият етап на глобализацията и технологичния напредък трансформират световната икономика. Но „Позлатената ера“ е известна със своето остро неравенство в обществото, с американските „разбойнически барони“ (прозвище на едрите капиталисти от тогава – бел.пр.) и европейската класа на предприемачите-връзкари, притежаващи огромни богатства; концепцията за „разточителното потребление“ датира още от 1899г. Нарастващата пропаст между богати и бедни (и страхът от социална революция) поражда вълна от реформи, от анти-тръстовото законодателство на Рузвелт до „народния бюджет“ на Лойд Джордж. Правителствата насърчават конкуренцията, въвеждат прогресивно облагане и изграждат първите елементи от мрежата за социална сигурност. Целта на тази нова „Прогресивна ера“, както е известна в САЩ, е да се направи общетвото по-справедливо, без да се отнеме от предприемаческата му енергия.

Съвременната политика има нужда от преоткриването на тези идеи – да предложи начини за ограничаване на неравенството, без да засяга икономическия растеж. Тази дилема вече е в центъра на политическия дебат (не и у нас - бел.пр.), но от това се вдига само много шум за нищо. Така, по време на кампанията в САЩ „левицата“ (демократите – бел.пр.) атакуваше Мит Ромни като го наричаше „разбойнически барон“, а „десницата“ (републиканците – бел.пр.) обяви Барак Обама за „класов боец“. В някои европейски страни, политиците просто се предадоха пред тълпата: например Франсоа Оланд с неговите 75% данък върху доходите. В по-голямата част от развиващите се страни тамошните лидери просто замитат под килима въпроса за неравенството: вижте китайската нервна реакция относно увеличаването на местните богаташчета с Ferarri или отказът на Индия да се бори с корупцията.

В дъното на всичко – липсват идеи. Дясното все още не е убедено, че неравенството има значение. Класическата позиция на лявото да вдигне данъците върху доходите на по-богатите и да увеличи държавните разходи още е неразумно, когато икономиките в застой трябва да привлекат инвеститори, както и в случаите, когато държавният сектор вече е много по-голям отколкото Рузвелт или Лойд Джордж някога са си представяли. Това ги прави пренатоварени с обещания за бъдеща щедрост. Много по-драматично преосмисляне е необходимо: наречете го „Истински Прогресивизъм“.

Да имаш или да нямаш?

Трябва ли наистина да се борим с неравенствата? Глобализацията и технологичната иновация успяха донякъде да ограничат неравенството в световен мащаб, като по-бедните страни понастигнаха по-богатите. Но в много държави разликата между бедни и богати се е увеличила. Повече от 2/3 от световното население живее в страни, където разликите в приходите са се увеличили от 1980, по-често са станали направо пропаст. В САЩ делът от националния доход, който получават най-богатите 0.01% (около 16 000 семейства) се е увеличил от малко над 1% през 1980г до почти 5% към днешна дата – по-голяма порция дори от тази на топ 0.01% през времето на т.нар. „Позлатена ера“.

Вярно е, също така, че определена степен на неравенство е добра за икономиката. То кара инициативните да работят здраво и да поемат риск; то награждава талантливите иноватори, които водят икономиката към прогрес. Свободните търговци винаги са приемали, че, колкото е по-глобален пазара, толкова по-голяма ще е наградата за победителите. Но както ще видите в нашия специален доклад от тази седмица, неравенството е достигнало една степен, в която може да доведе до неефективност и да попречи на растежа.

Това е най-видимо в развиващия се свят. В Китай паричните потоци се източват в посока държавни предприятия и вътрешни връзкари; елитът печели от експлоатация на върволицата монополи. Още по-малко има общо с предприемачеството богатството на руските олигарси. Твърде често същото се отнася и за Индия.

В богатия свят, връзкарството е по-добре прикрито. Една от причините, поради която Уолстрийт отговаря за диспропорционалния дял на богатите от приходите е косвената субсидия дадена на т.нар. „твърде-големи-да-фалират“ банки. От лекари до адвокати, много от високоплатените професии са пълни с излишни ограничаващи изисквания. И накрая е най-несправедливото от всичко – неправилно адресираните средства за социални придобивки. Вместо социалните разходи да отидат за подпомагане на бедните, много често те служат за осигуряване на благинки за относително по-заможните. В САЩ помощите за жилище за най-богатата 1/5 (чрез данъчни облекчения за плащания по ипотеки) са в размер на суми четири пъти по-големи от тези за най-бедната 1/5.

Дори този вид неравенство, предизвикан от меритокрацията (управление на способните-бел.пр.) може да засеге растежа. Ако разликите в доходите нарастне достатъчно, това може да намали равенството във възможностите, особено в сферата на образованието. „Социалната мобилност“ (възможността за израстване в йерархията на обществото-бел.пр.) в Америка, противно на очакването, е по-ниска от тази в повечето европейски страни. Разликата в тестовите резултати в училище на децата от богати и от бедни семейства е грубо 30-40% по-голяма, отколкото е била преди 25 години. А по някои показатели възможностите за преминаване от една класа в друга е по-лесно дори в Китай, отколкото в САЩ.

Някои от тези на върха на пирамидата ще останат скептични по отношение на значението на неравенството. Но дори и те имат интерес от ограничаването му, защото, ако то продължава да нараства, напрежението за промяна би се засилило и би довело до политически последици, които не обслужват ничии интереси. Комунизмът може и да е останал в миналото, но има ред други лоши идеи на дневен ред.

Оттук и необходимостта за Истински Прогресивна програма. Представяме нашето предложение, което краде идеи както от ляво, така и от дясно, и цели да се бори с неравенството по три начина, които не засягат икономическия растеж.

Конкуренция, целенасоченост и реформа

Приоритет трябва да бъде атаката срещу монополите и лобистките интереси, по подобие на Рузвелт, независимо дали те са държавни предприятия, като в Китай, или големи банки на Уолстрийт. Развиващият се свят в частност има нужда да въведе по-голяма прозрачност при договорите на държавата и ефективно анти-монополно законодателство. Не е съвпадение, че най-богатият човек на света – Карлос Слим, направи парите си в мексиканския телеком сектор, една индустрия, където конкуренцията е ниска, а цените високи до небесата. В богатия свят също има много работа за вършене. Само част от икономиката на ЕС, например, е истински общ пазар. Друго - училищната реформа и въвеждането на избор са от особено значение: няма финансист на Уолстрийт, който да е нанесъл толкова щети на американската социална мобилност, колкото профсъюза на учителите. Преборването с някои изкривявания, като например някои трудови правила в Европа или остатъците от китайската „хукоу“ система за регистрация на домакинствата, също би дало някакъв резултат.

По-нататък, целенасочено изразходване на държавното финансиране в посока бедните и младите. В развиващия се свят, твърде много пари отиват за всеобщи субсидии за гориво, които диспропорционално подпомагат богатите (в Азия) и скъпи за пенсионната система високи пенсии, които облагодетелстват сравнително заможните (в Латинска Америка). Но най-голямото поле за реформи е системата за социална сигурност в богатия свят. С оглед застаряващите им общества, правителствата не могат да се надяват да харчат по-малко за по-старите, но те могат да намалят темповете на пенсиониране – например, като вдигнат възрастта и да преосмислят целта на много от помощите. Част от парите могат да отидат за образование. Първата „Прогресивна ера“ доведе до въвеждането на публично финансирано гиманзиално образование. Този път целта трябва да е предучилищното образование, както и преквалификацията на безработните.

Накрая, реформиране на данъчната система: не за наказание на богатите, а да се събират пари по-ефективно и прогресивно. В по-бедните икономики, където избягването на данъци е широко разпространено, фокусът трябва да е върху по-ниски ставки и по-добра събираемост. В богатите страни основните повишения трябва да дойдат от премахването на данъчните привилегии, които особено подпомагат богатите (като американската отстъпка за плащане на ипотека); сближаване на разликата между данъчната тежест върху дохода от трудово възнаграждение и този от капиталови вложения; разчитане повече на по-ефективни данъци, чиято тежест да отива в по-голяма степен към богатите, като някои данъци върху имуществото, например.

Различни части от тази програма вече са възприети в някои страни. В Латинска Америка се инвестира в училищата и се вкарват нововъведения под формата на условни плащания за най-бедните; това е единственият регион, където неравенството намалява в повечето държави. Индия и Индонезия обмислят редуцирането на субсидиите за горива. Общо погледнато, докато те изграждат техните социални държави, азиатците са решени да избегнат разточителството на Запада. В богатия свят Скандинавия е най-изобретателният регион. Швеция ремонтира своята общопризнато огромна система за социална сигурност и въведе всеобща ваучерна система за училищата. Великобритания също реформира училищата си и опрости системата за социална сигурност. В САЩ Мит Ромни каза, че иска да промени системата за здравеопазване в посока целенасоченост и да премахне данъчните привилегии, но не влезе в конкретика. В същото време, Барак Обама, един демократ, се позовава на Теодор Рузвелт (републиканец - бел.пр.), а Ед Милибанд, лидер на британските лейбъристи, сега се опитва да се хване за концепцията на Бенджами Дизраели (от торите) „Една нация“ (“One nation”).

Подобно смесване е знак за промяна, но политиците имат още много път да извървят. Инстинктът на десните е твърде често да смаляват държавния сектор, вместо да го подобряват. Неуспехът на предполагаемо егалитарното ляво е по-фундаментален. В богатия свят, на социалната държава не й достигат средства, растежът се забавя, а неравенството се повишава – и единственото, което левицата ражда като идея е по-високи данъци за икономически предприемчивите. Господата Обама, Милибанд и Оланд трябва да предложат нещо, което обещава едновременно справедливост и прогрес. Иначе, всички ще си платим.

"Един истински прогресивизъм"

Това е буквален превод на статията "А true progressivism", публикувана на 13.10.2012г. на страниците на британското издание "The Economist".

* Бел. прев.: Тази статия представя прогресивисткия поглед върху предизвикателствата пред глобалното общество, като се акцентира върху най-големите икономики. Дължи се уточнението, че прогресивизмът е гъвкава идеология, която отчита различията в обществено-икономическото развитие на отделните страни и прагматично предлага различни решения на проблемите, според обстоятелствата. Негови основни задачи обаче остават: по-справедливо общество, с по-ефективен обществено-икономически сектор, подобряване възможността за частна инициатива. За изпълнението на тези цели едни са предписанията за САЩ, други за Китай и Индия, трети биха били за България.

Смели мерки са необходими за борба с неравенството и стимулиране на растежа едновременно.

На 31 Август 1910 г. по време на честване на годишнина от гражданската война в Осауатоми, Канзас, Теодор Рузвелт, тогава бивш президент на САЩ, прави обръщение към хората. В една от най-известните политически речи в американската история, той излага своите виждания относно прогресивната философия. В нея той твърди, че Федералното правителство отговаря за гарантиране равния шанс за всеки и да се бори срещу специалните привилегии и лобистки интереси. „При всяка разумна борба за човешки прогрес - казва той – основната цел, и обикновено единствената, е да се достигне в общи линии равенство на възможностите.“

Един век по-късно, много развиващи се икономики са поставени в условия, не по-различни от тези по времето на Рузвелт. В богатия свят, държавния сектор е станал по-голям, отколкото някой някога си е представял. Но, както богати, така и бедни, в опитите си да подпомогнат растежа и ограничат неравенствата, могат да почерпят вдъхновение от духа на речта от Осауатоми. Три широкомащабни реформи се открояват:

Едната е да се ограничи шуробаджанащината и да се подобри конкуренцията, най-вече в развиващите се пазари. Точно както Рузвелт пречупи американските монополи (тръстове) и пребори корупцията, Китай, Индия и много други развиващи се икономики трябва да предприемат нещо, в опит да повишат доверието в себе си и да атакуват корупцията. В Китай, освобождаването от монопол на икономическите сектори, от минното дело до железниците, ще преориентира икономиката към вътрешно потребление и ще намали разликите в приходите на населението. По-свободен финансов сектор, с формирани на пазарна основа лихвени проценти, ще ликвидира една възможност за концентриране на капитали и икономически изкривявания.

В напредналите страни, премахването на помощите за „твърде-големите-да-фалират“ институции също трябва да бъде приоритет пред прогресивния дневен ред. Също така, това би довело до по-балансирана икономика и ще премахне „рентите“, които стоят зад голяма част от притоците на богатсво на върха. Богатите държави също имат нужда от по-конкурентна среда в традиционно обгрижвани сектори като образованието. Държавата има грижата да инвестира в младото поколение, но също така да осигури стимул на учителите да дават най-доброто от себе си.

Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Вторият приоритет в борбата срещу неравенството е по-целенасоченото и ефективно изразходване на обществените средства. Във развиващите се икономики, по-специално в Азия, това означава да се заместят всеобщите помощи за енергия с гъвкави системи за социално подпомагане. Това означава по-широка употреба на условни плащания от бюджета (например – получаване на майчински, ако детето посещава училище, бел.пр.). Полезните практики от Латинска америка постепенно се възприемат и другаде, но има още много какво да се желае: богатите държави могат да приложат идеята за обвързване на социалното подпомагане с програми за подобряване професионалните качества и образование на бенефициентите.

Както богатите, така и развиващите се икономики трябва да се стремят към промени на начина, по-който правителствата харчат – от просто плащане към обвързване с квалификация, и от по-богатите към по-младите и по-бедните. Дори и неравенствата да са незначителни, развитите държави би трябвало да реформират пенсионните и здравните си системи, защото в днешно време разчитането на благоприятни перспективи е неразумно. Загрижеността за преразпределението на ресурса и неговите ефекти върху бъдещия растеж, налагат да се осъзнае следното: колкото по-дълго държавата отлага реформирането на сектора на социалните помощи, толкова повече ще се съкращават инвестициите в младите и бедните.

В днешно време, публичното инвестиране в образование трябва да надхвърли рамките на основното и гимназиалното образование. Подпомагане на лицата в неравностойно положение означава да се започне от предучилищната подготовка и стига до допълнителна квалификация/преквалификация на неквалифицираните. САЩ, например, изостава и в двете области. Правителството изразходва малко над 0.1% от БВП за политики по насърчаване на заетостта, като преквалификация, което е 1/5 от средното за ОИСР. Само половината от американските деца посещават предучилищна. Китай планира 70% от децата й да прекарват по 3 години предучилищна до 2020г.

Третият приоритет е да се реформира данъчната система, да се направи по-ефективна и донякъде по-честна. Критиците на неравенството често промотират като панацея по-високи прогресивни данъци за богатите. И все пак, в повечето държави, извън САЩ, държавното преразпределение е предпочитан инструмент за борба  с неравенството, вместо целенасочената данъчна политика. Данъчното облагане се приема по-скоро като начин за пълнене на държавната хазна, а не като средство за наказание на богатите. Икономистите възразяват, че по-високите данъци имат обезкуражаващ ефект. (От друга страна, господата Пикети и Саес, икономистите които преобразуваха анализа на натрупването на капитали на върха, твърдят, спорно, че горната граница на прогресивното облагане върху доходите може да достигне 80%). Безспорно обаче са възможни компромиси.

В страни, където държавния сектор вече е голям, реформирането на държавните разходи, би трябвало да се предпочита пред вдигането на данъците. Но, с оглед на нестабилността на публичните финанси в повечето държави, повече данъчно облагане може и да се налага, особено в държави с ниско такова бреме, като САЩ. Дори там обаче, високи тавани на прогресивното облагане не се препоръчват. Вместо това, фокусът би трябвало да е към елиминирането на всички изкривявания (у нас – заобикаляния, бел.пр.), които пречат както на прогресивността на облагането, така и на ефективността на самата система.

Вратичката с бонусите, които дават възможност на мениджърите на частни фондове да плащат облекчени, спрямо подоходните, данъци върху приходите си, е нещо такова. Такива са и много други данъчни привилегии, които облагодетелстват предимно богатите. Основен ремонт на данъчния кодекс в САЩ, за да се намалят корпоративните данъци и да се сближи пропастта между данъчното тежест върху прихода от наемен труд и от капиталова инвестиция, ще подобри ефективността и ще направи така, че богатите да плащат по-високи данъци спрямо средното. По - високите данъци върху имуществото биха били ефикасен и прогресивен източник на приходи за хазната. Данъкът върху наследството би могъл да се реформира така, че да се облага индивидуалния получател, а не имота като цяло, както в Германия. Това би накарало богатия да разпределя посмъртно богатството си широко, оттам създаването на наследствени елити по-малко вероятно.

 Част от тази програма вече се възприема, особено в развиващите се икономики. Бразилия направи пенсионна реформа. Китай наля много в социалните услуги в селските райони. Индонезия и, съвсем наскоро – Индия, отрязаха субсидиите за горива. Но в богатия свят, на силните викове срещу неравенството се отговори с недостатъчни усилия за реформи. В континентална Европа не се чува нещо повече от глъчката за вдигане на процентите върху данъците за най-богатите. Британското коалиционно правителство се е заело със системата за социално подпомагане, но отказва да се отърве от безплатните билети за градски транспорт за стари, но заможни хора.

Най-шокиращите недостатъци се проявяват в САЩ, богатата държава, където пропастта между доходите е най-голяма и се увеличава най-бързо. Републиканците с право твърдят, че американската система на здравеопазване, трябва да бъде ремонтирана из основи. Но с острата си реакция срещу държавните харчове за основни услуги, като образованието, както и с промотирането на още съкращения в данъчното бреме за богатите на върха, те подкопават равенството във възможностите.

Демократите са малко по-добре. Барак Обама сам произнесе реч в Осауатоми миналата година, в опит да „облече дрехите“ на Рузвелт. Неравенството, казва той, е „основен проблем на нашето време“. Но предприетите от него решения по въпроса – от вдигане на данъчната ставка за най-богатите до увеличаването на държавните субсидии за пред-колежна подготовка, имаха само козметичен ефект. Рузвелт би бил ужасен от тази плахост. Проблем от такава важност би изисквал нещо много по-смело.

Протестът - изненади и изводите от тях

Протестът ни изненада. С неговата масовост, с неговия развой, мен лично ме изненада най-вече с въпросите, които най-накрая се повдигнаха на дневен ред в обществото. Сега, когато събитията утихват, е редно да направим оценка на това явление и да си изведем поуките от него.

Глобално погледнато, считам, че това, което се случи, беше положително и прогресивно за нашето общество. Благодарение на протестите се казаха много истини, повдигнаха се съществени въпроси и то на висок глас. Малцина ще са тези, които ще възразят срещу основателността на следните твърдения:

1. В България е налице срастване на мафиотски и олигархично-икономически структури с властта. Дори се погна конкретно групировката ТИМ, за която, не без основание, се твърди, че е една от основните олигархични структури в България.

2. Демокрацията не функционира, налице е фасадна такава – създава се илюзия за избор, изкривява се представителността, политическата корупция се възпроизвежда, независимо от лицата. Повдигна се въпросът за РЕФОРМАТА на политическата система (например - тази).   

3. Енергетиката е икономическият отрасъл, в който са най-големите схеми за източване на държавата и гражданите. Протестиращите зададоха въпроса – защо са толкова големи сметките за ток?

4. Монополите, картелите и, като цяло, липсата на адекватна конкурентна среда у нас източват потребителите, пречат и на бизнеса. Мобилните оператори, Лукойл и други са основен трън в очите на обществото, но не само те тровят конкуренцията.

На този фон, твърдения, че протестите отвличат вниманието на обществото от важни теми от дневния му ред, звучат нелепо.

Изненадаха ме, но не съвсем, и някои отрицателни факти и явления.

Гражданската интелигенция не зае активна позиция, сякаш обидена на своя народ. И тя, донякъде, има право, защото неуспешно го призоваваше да протестира, да защити правата си, да подкрепи нейните идеи за промени по конкретни въпроси. На всичко това гражданите отговаряха с апатия и незаинтересованост. Те не се интересуват от обществените проблеми, не четат програмите на политическите партии, гласуват емоционално, не контролират властта ежедневно, четат жълти вестници, слушат чалга... Не трябваше да дойдат космически сметки за ток, за да се сетят всички, че нещо не е наред. Нито Пламен трябваше да се самозапали във Варна, за да скочат всички срещу мафията. Апатията позволява и на политическите партии да манипулират протестите. Ако имаше будно и масово гражданско общество, щяха ли да могат партиите с мизерния си членски актив да повлияят на някое протестно движение?

Oтсъствието на гражданската интелигенция обаче направи така, че манипулациите и всякакви опити за яхване на протестите процъфтяваха. Страхът и съмнението доминираха, а политически играчи и медиите на олигархията всячески се опитваха да дърпат баницата към себе си и да всеят раздори. Оказа се, че само партийно мотивирания интелектуален елит разпозна в гражданското движение „гориво“ за своите властови интереси, но от демократична куртоазия само подмолно намигваше на протестиращите по един или друг начин. Стигна се дотам, под влияние на радикални елементи, в 21 век опасността от диктатура да стане реална!

Ето затова гражданската интелигенция беше призвана да поведе народното недоволство. Трябваше да поеме своята отговорност, да формулира бързо разумни искания, които да решат повдигнатите от гражданите въпроси. Поне да бяха казали по една добра дума за протестите, да противодействат на манипулациите, а не да се подиграват и ехидничат по адрес на някои наистина абсурдни предложения на тълпата, които услужливо се появиха из медиите.

В обобщение, може да се каже, че гражданите правилно идентифицираха проблемите, но не можаха да родят веднага адекватни решения и предложения. Те трябваше да бъдат формулирани от интелигенцията, която обаче зае пасивна позиция.

"Умът на нацията" абдикира, но сега може да се реваншира с разумност – като прецени в широкия прогресивен контекст протестите и не позволи гражданската енергия да се насочи в деструктивна посока. Може да даде положителна оценка на събитията, а гражданите да не забравят какво е било и че демокрацията е свобода, но и отговорност. Трябва да се противодейства на опитите да се омаловажат самоорганизираните протести чрез компрометиране на техните организатори. Трябва да се осъзнае, че не отделни личности вдигнаха гражданите на бунт, а условията, в които живеят.

Днес трябва да си дадем сметка, че непосредствената цел на тези протести беше да се приемат някои важни промени, които да решат, макар и не изцяло, повдигнатите от протестиращите въпроси. За съжаление, политическият картел побърза да блокира работата на Парламента, с което да избяга от отговорност, да убие акумулираната енергия и да предотврати шансовете за реформи на този етап.

Същевременно, тези дни президентът Плевнелиев трябва с указ да разпусне Парламента и да назначи служебно правителство. Каквото и да си говорим, той остана последната институция в държавата в момента. Разумната позиция днес е протестиращите да обединят исканията си  в своя окончателен и разумен вариант, да ги връчат на Президента и да го оставят да се опита да направи нещо. Да спрат протестите, за да може служебното правителтво да работи на спокойствие, да се проведат едни нормални избори и да видим държавните институции какво могат да направят.

А, ако обществото не види положителна промяна и решение на проблемите си, всеки ще си носи отговорността.

Декларация на БСМ относно реформите в политическата система

Позволявам си да публикувам тук Декларацията на БСМ (Българска социлистическа младеж) относно реформите в политическата система на България в редакцията й от началото на 2009-та година по няколко причини:

1. Това е най-прогресивният документ, роден от политическа формация (макар и БСМ да е била винаги НПО) у нас. Гордея се, че съм бил част, макар и незначителна, от тази организация!

2. Тази декларация изразява една идея, родена още през 2001-ва година, формулирана през 2004-та, но не намерила реализация, нито чуваемост, както у "партията-майка" на БСМ - БСП, така и сред обществото. Въпреки всички усилия за популяризиране й, включително моето участие в политическото риалити "Големият избор" по БНТ през 2009-та година именно с тази идея.

3. Фактът, че БСП се саморазправи с БСМ последователно и методично от 2001-ва до 2008-ма (окончтелно) и днес тази организация я няма вече, показва колко неспособна е БСП да бъде изразител на прогресивните идеи в нашето общество. Всъщност, колко неспособна е да направи каквото и да е, освен да отстоява интересите на олигархията и монополите, за сметка на изстрадалите си избиратели.

4. Фактът, че тези идеи не намериха дори обсъждане, камо ли реализация, на държавно ниво показва, че без натиск системата няма да реформира сама себе си.

5. Фактът, че актуалните събития от зимата на 2013-та у нас показаха, че обществото вече идентифицира, макар и мъгливо, проблемите на политическата система и нуждата от реформата й ми дава надежда...

Декларация

Националният съвет на БСМ

Потвърждавайки последователно заеманите позиции на организацията от 2004 година насам относно необходимостта от реформи в системата за демократично представително управление на страната,

Водени от желанието си да живеем в истинска демократична държава, като искаме България да бъде пълноценна и неразделна част от Обединена Европа,

вярвайки, че без действително равенство пред закона, справедлив вътрешен ред и правосъдие не може да има свобода, сигурност и просперитет,

Призоваваме и настояваме за осъществяване на следните основни решения за преодоляване на проблемите в българската политическа система и функционирането на публичната власт:

Ефективна борба с корупцията и изкореняване на мафията и организираната престъпност. Гарантиране на реална публичност на имуществото на всички политици и длъжностни лица, реални мерки срещу ситуациите на конфликт на интереси, ефективно прилагане на европейските стандарти в провеждането на обществени поръчки и тежки санкции за всяко нарушение на основните мерки за борба с корупцията.

Възстановяване на доверието между София и Брюксел чрез ефективни мерки срещу корупцията по висшите етажи на властта. Поемане на отговорност от длъжностните лица, виновни за спирането на средства по основните линии на финансиране от фондовете на ЕС, в резултат на многобройните престъпни схеми за злоупотреба с публичен финансов ресурс.

Публично финансиране на политическите партии в съответствие с получените от тях на избори гласове, което да гарантира, че партиите ще бъдат инструмент на демокрацията, функция на гражданите и тяхната воля, а не на едни или други сенчести икономически интереси.

Засилване на връзката между граждани и политически представители, чрез въвеждане на реален мажоритарен елемент в избирателната система, посредством преференциално гласуване.

Разширяване формите на пряка демокрация, чрез облекчаване изискванията за свикване и провеждане на референдуми, задължително свикване на референдум с подписите на 5 % (300 000 души) от имащите право на глас, въвеждане на гражданска законодателна инициатива с подписите на 2,5 % (150 000 души) от имащите право на глас.

Гарантиране реални възможности за гражданско участие в процеса на обсъждане и приемане на нормативните актове. Следва да се изработи реален механизъм на задължително консултиране на проектите за нормативни актове с обществеността и гражданските структури, които работят в съответната област на обществени отношения, при ясни срокове, форми и обективни критерии за участие в обсъждането. Провеждането на консултация по този ред да бъде въздигнато в условие за действителност на акта.

Гарантиране свободата на информацията и плурализма в медиите чрез развитие на публичната уредба на отразяването на политическия живот. Въвеждане на законови гаранции за публичност на собствеността върху медиите и на ограничения срещу концентрацията на собственост в медийния сектор и срещу монополизирането на рекламния пазар.

Оптимизиране на публичната администрация в България, като се намали значително нейният състав, гарантира се чувствително повишаване на нейния капацитет, реално конкурсно начало и обективни критерии на атестация и израстване в публичната служба, заедно със значително повишаване възнагражденията в публичния сектор.

Реални реформи, премахване на корупцията и гарантиране на независимост, високо ниво на компетентност и подготовка на служителите и магистратите в правоохранителните и правораздавателните органи и институции в Република България.

Заявяваме готовността си да подкрепим и да сътрудничим с граждански и политически организации в инициативи, насочени към преодоляването на кризата в българската демокрация, към постигане на ефективна публична власт и управление в услуга на гражданите.

31 януари 2009 г.

Няма ляво, няма дясно, на улицата има нов шеф

Текстът е от 02.03.2013:

Представи си, че си имаш водопроводчик. На щат. И той идва всеки ден да затегне гайките на няколко тръби в дома ти, с твоите интструменти. За тази работа ти взема твърде скъпо и, освен това, чука жена ти, докато те няма. Сменяш водопроводчиците и пак същото. И си представи сега, че един ден ти писва и решаваш сам да затегнеш въпросните гайки. Как ще реагират водопроводчиците? Как ще оценят първоначалните ти мъки с френския ключ, дали ще те поздравят за усилията и ще те насърчат или ще ти кажат: „Пич, откажи се, не виждаш ли, че не можеш сам?“ „Иначе аз бадева 30 години съм водопроводчик?“.

Да, точно това е положението в момента на цялата политическа класа, барабар с обръчите си от фирми (кой на кого е обръч, всъщност, не е много ясно) и придворни медии, политолози, социолози и прочее. Те са на другата страна на барикадата, те не могат да ни дадат необходимото решение, защото не е в техен интерес да го осъществяват. И сега правят всичко възможно да компрометират и демотивират протестиращите, да разбият единството, да вкарат „политическа интрига“ или просто да потулят случая, както си могат най-добре.

А протестите са по повод своеволията на енергийните монополи - поредния безобразен частен случай на несправедливата икономическа система, която храни една паразитна олигархия и се самозадушава в собствената си непроизводителност. Същевременно условията за живот и бизнес на всички останали се влошават ежеминутно. Тази България се „гради“ години наред с активното участие на държавата, а илюзията за пазарна икономика разочарова и десни, и леви.

Но фактът, че този повод за недоволство съществува и се обсъжда 20 години и всеки път се гласува с нова надежда за поредното „спасение“, а накрая ни чака покрусата/погнусата, е истински страшното явление. Хората загубиха доверие в политическата система, която ражда „безалтернативна“ политическа корупция и практически няма за кого да гласуваш. Наскоро чух, че малко над 50% от гражданите имат доверие на сега съществуващите партии общо. Но това е нищо пред постиженията на  уж представителния орган – Парламента, където подкрепата е 6%?!

На фона на това, всенародните протести изглеждат, най-малкото – справедливи. И това се признава почти от всички. А справедливият протест е най-естествения протест.  До там безспорно справедлив, че вдигна хора с всякакви, номинално враждуващи дори, политически пристрастия. СТАНА ЯСНО, ЧЕ ПО НЯКОИ ВЪПРОСИ НЯМА ЛЯВО, НЯМА ДЯСНО, ИМА ЕДИННИ ГРАЖДАНИ СРЕЩУ ПОЛИТИЧЕСКАTA КЛАСА.

Така например, всеки е против политическата корупция. Няма гражданин – политизиран или не, който да не иска да се бори срещу злоупотребите на монополите и олигарсите, който да не иска спазване на правилата за защита на конкуренцията и на потребителите, който да е „за“ надутите цени и сметки за ток, бензин, парно и прочее. Кой не подкрепя разследването и разсекретяването на ключови за прехода събития, „сделки“ и личности?

Никой не поставя под съмнение необходимостта от реформирането на политическата система (не смяната й!) – тези промени в правилата на политическата игра, които да гарантират, че всеки, който има желание и обществена подкрепа, може да участва в състезанието за властта. Например – промяна на изборния кодекс, който да дава възможност на всеки гласоподавател да пренарежда партийните листи. Т.нар. „преференциален вот“. В общ интерес са и въпросите за референдумите и отзоваването на депутати.

Съществуващата политическа класа, в това число и настоящата власт, сънува кошмари как гражданите постигат единна и твърда позиция и успяват да променят нещо съществено в тази държава. Защото всички те съществуват и се хранят от олигархично-монополистичния модел на статуквото. „Без него, тях нямаше да ги има“, съгласно модерната стилистика на лозунга.

Причината да се хвърлят съмнения, че БСП организира  тези протести е, че привържениците на левите идеи, включително и тези, които, въпреки всичко, вярват на още на БСП, са И политически мотивирани да участват в протестните действия. Остава и да не са - това е борба срещу монополите и олигархията, митичен враг на лявото.

Така. Няма Джаро, няма Маро, няма Буда, няма Сер-гей, няма Гоце, няма Кунева, няма Доган, на ход е улицата, която трябва спешно: 1) Да избистри общите си искания и да формулира няколко обмислени и адекватни искания/предложения, зад които да застанат всички протестиращи. Тези въпроси, по които има политически противоречия, да се оставят на заден план – реформираната партийна демокрация ще ги реши. 2) Задължително Президентът да връчи 3-я мандат на парламентарната група, която иска да опита сформиране на програмно правителство, което да изпълни исканията на гражданите. Иначе предстоящите избори няма да родят нищо друго, освен още едни избори до края на годината. 3) Да продължат протестите, докато не бъдат удовлетворени исканията на протестиращите