сряда, 5 ноември 2014 г.

Няколко думи за компромисите и реформите

При парламентарна демокрация, особено с пропорционална изборна система, излъчването на правителство много често зависи от успешното формиране на управленски коалиции. В тях участват партии, които имат представители в Парламента и които най-вероятно имат различни управленски програми, дали са различни, понякога изключващи се, обещания на избирателите си. Въпреки това, те трябва да се съгласят на обща управленска програма, както и на структура и състав на основни органи на изпълнителната власт, за да може правителството да е стабилно. Този процес почти винаги представлява компромиси и отказ от едни дадени обещания и точки от програмата за сметка на други.

И тук е голямото изкуство на политиката - 

да прецениш от кое да се откажеш и за кое да настояваш. В основата на това решение би трябвало да стои преценката за това кои от обещанията ти са най-важни за най-много от избирателите ти и кои - не. С други думи - да се сетиш защо избирателите са предпочели теб, защо са те избрали и кои са ти отличителните черти. На базата на това да си степенуваш приоритетите, за да знаеш в какви граници можеш да правиш компромиси и колко ще ти струват те.
Сега нещо конкретно: Реформаторският блок сигурно са минали през този анализ. И очевидно

решиха, че избирателите са гласували за тях, за да правят реформи най-вече, 

а не толкова, за да не бъде Борисов премиер или други лица да не бъдат министри. И като гледам реакциите срещу договорения вчера състав на правителство, май сериозно са се объркали. Хората са ги избрали, за да го няма Буда, но пак да гласуват за "десните" (което значи - "добрите", "светлите"). Реформаторите нарушиха основни свои обещания, загубиха много избиратели, преди да могат да направят реформи. Което ги прави особено уязвими и отстъпчиви от тук нататък пред перспективата за предсрочни избори. Което пък прави реформите почти невъзможни.

петък, 10 октомври 2014 г.

Краят на Прехода



Или защо коалиция ГЕРБ-БСП е най-доброто, което може да ни се случи в този момент.


Предизвика ме да напиша това няколко реплики на публични лица (1, 2), в която се даде ясен знак за желанието на ГЕРБ да направи правителство с БСП. Нещо очаквано и нормално, но срещу което още има сериозни съмнения доколко е целесъобразно. Според мен, едно такава широка коалиция ще сложи край на Прехода. Или поне началото на края му.

Преходът е преминаване от един обществено-икономически строй (тоталитарна социалистическа държава) към друг (демокрация и либерален капитализъм). В един определен смисъл това означава държавните институции да се преобразуват, грубо казано, от социалистически на капиталистически. А определяща черта на последните е върховенството на закона и условията за честно състезание по еднакви за всички правила между политически и икономически агенти. Убедено можем да заявим, че такива още нямаме, поради което имаме основание да твърдим, че Преходът не е приключил.

Защо не можем да постигнем върховенство на закона? Какво пречи да се „деперсонализират“ институциите, т.е. да служат те на правила и обществен интерес, а не на определени личности, т.нар. „клиентела“? Отговорът е, че не може да се наложи върховенство на закона, заради механизмите за печелене и упражняване на властта. Накратко – 

държавната баница се раздава от управляващите на тяхната клиентела и се мачка клиентелата на опозицията, 


за да може с помощта на същите икономически обръчи да се спечелят след това изборите. При това положение върховенството на закона е винаги във вреда на управляващите и те нямат естествени стимули, т.е. - съпротивляват се на неговото налагане. Този порочен кръг създава впечатлението, че ситуацията е безнадеждна, освен ако извънредно обстоятелства не я променят.
Такива извънредни обстоятелства изглежда да са на хоризонта – политическият блокаж в Парламента и тежкото състояние на държавните дела, което изисква стабилно мнозинство и тежки реформи. А това изглежда да е възможно само при коалиция на най-големите парламентарни играчи, а защо така – по-нататък в текста.

Най-големите имат зад себе си най-голяма клиентела. Толкова голяма, че тя не може да бъде „нахранена“ напълно от държавната трапеза, без да възникнат конфликти. Тези конкуриращи се икономически елити трябва да се разберат помежду си в обстановка, в която политическите им лобита и представители упражняват власт заедно. Няма как едните да мачкат другите, а

единствената гаранция, че това няма да им се случи е да наложат правила, които да важат еднакво. 


Т.е. някаква форма върховенство на закона, което може да е ексклузивно – правилата да се прилагат еднакво само за клиентелата на 2-те партии, или инклузивно – еднакви правила за всички. Дори и ексклузивната форма е добро начало и бързо може да разшири обхвата си по естествени причини.
Защо такова стечение на обстоятелствата е невъзможно при коалиция голям-малък? Заради различните мащаби в апетитите на съответната клиентела. Голям и малък могат да изхранят обръчите си от фирми на държавната трапеза. За двама големи обаче няма достатъчно баница и съответните им икономически елити ще трябва да се конкурират кой да получи по-голям дял. Тогава единственият начин властта да бъде стабилна и големите да си имат достатъчно доверие е да се наложат правила и върховенство на закона. Защото няма как властта да се ползва за доминация на едните над другите. За по-добра илюстрация това е като в едната ситуация Лудогорец да се коалира с Берое и Локо София, а в другата – с ЦСКА да вземат властта в А „група“. Лудогорец могат да се разберат с малките в класирането те да са 1-ви, Берое 2-ри, Локо 3-ти и да няма правила на състезание, докато с ЦСКА това е невъзможно, защото и двата отбора се борят за първото място. Тогава единственото, което би ги устроило е да си осигурят върховенство на правилата между тях.

Трикчето тук е, че 

по начало такива коалиции между големите се избягват, защото всяка спечелила избори олигархия, иска да цоца от властта за сметка на загубилите. 


Но, както казах по-горе, особени обстоятелства могат да го наложат и тогава по една случайност имаме шанс да прогресираме към повече върховенство на закона и справедливост по напълно естествен път.

На първо място, „голяма коалиция“ се налага от необходимостта спешно да се извършат болезнени реформи в няколко сектора на обществения живот – здравеопазване, енергетика, образование, правосъдие, случаят КТБ. Те трябва да се направят с участието на една от основните 2 парти, като, на който от тях се падне тази „чест“ ще понесе огромни негативи за сметка на опонентите си. За това, „Ако ще сме виновни, то да сме виновни заедно“ е вероятно най-честата мисъл, която протича през главите на Борисов и Миков, и причина да се търси коалиция ГЕРБ – БСП.

Каквито и сигнали да дават в момента и двете партии са подготвени за този сценарий. И то не от вчера, като бавно и методично подготвят обществото за това. Апокалиптични прогнози, черни сценарии, „стабилност на всяка цена“ и прочее изказвания подгряват публиката от поне 2-3 месеца насам, за да направят една синьо-червена коалиция по-лесна за преглъщане и осмисляне.

А то и самото общество няма да има нужда от много убеждаване, ако политиците се държат честно и открито предложат програма базирана на национални приоритети, има достатъчно много, за които всички да се съгласят, че са важни. На хората отдавна им е дошло до гуша от „ляво“-„дясно“ и търсят просто правилните решения – икономически растеж, по-достъпно образование и здравеопазване, справедливо правосъдие и много, много други проблеми. А пък е достатъчно само да се видят алтернативите, за да се убеди обществото, че най-приемлива в момента е коалицията ГЕРБ-БСП. Да, те са антиподи, но кои не са? Вижте тази таблица:

Графика: webcafe.bg



След всичките тези аргументи, искам да обобщя. 

Изправени сме пред исторически шанс 


– случайни обстоятелства налагат странни политически конфигурации, които раждат естествени стимули за деперсонализиране на институциите и налагане на върховенство на закона в България. Трайно и устойчиво балансиране на система, в която икономическите елити се конкурират помежду си посредством правила, а не клиентилизъм и протекция от властта. Има и съвсем реален шанс, да се изолира ДПС от властта, което, както казва журналиста Веселин Желев, си е реформа само по себе си. Да не говорим в процеса на консолидиране около национални каузи колко ще се повиши политическата култура, а съучастието на две партии с платформи основани на взаимно отричане може да смекчи в много голяма степен това вкоренено противопоставяне в обществения ни живот.

Е, тогава, ако не свърши прехода, не знам кога…

събота, 28 юни 2014 г.

Прости И Безотговорни


"Прост народ - слаба държава", казват хората.
А какво се случва, когато елитът е прост? Действително, по цял свят обикновените хора не разбират много от управление, финансови системи, геостратегия, дипломация и прочее теми от дневния ред на всяка държава и от които зависи дали тя е успешна или не. Но едни просперират, а други - не. Е, при първите защо не важи цитираната горе поговорка? Американският "народ" да не би да е много умен? Я вижте това.
Всъщност, истината е, че

прост "елит" = слаба държава. 

А нашият се доказа и като безотговорен в последните дни на абсолютно симулирана "банкова криза". Ето за това няма държава, няма институции и 5-6 келемета разиграват народа.

В четвъртък тръгва напълно необоснован слух, че ПИБ има проблеми и хора чакат по опашки, за да си теглят парите.

Какво прави политическият "елит"? Прости и безотговорни изказвания, разбира се. Начело с най-видния си представител: "Сбъднаха се най-черните ми предсказания за държавата", "Веднага трябва да се викне МВФ" и "Катастрофата се превърна в бедствие" са изказвания на Бойко Борисов от петък, които показват или тотално неразбиране на ситуацията, или готовност да се жертва икономическото бъдеще на много хора в името на властта. 

Какво прави икономическият "елит"? Тегли си парите. Да, не простите "овце", които нищо не разбират от банково дело, издърпаха 880 милиона за един ден. А едрите депозанти, които държат по сметки над 200 хил и правят бизнес с тях.
А интелкуалният елит? Той се задоволи с един-два дена хули срещу народа си, че са овце, не разбират от банки, неинформирани и манипулирани. С което за пореден път замаза собствената си импотентност да поведе и насочи съгражданите си.
Та, тъй нареченият ни елит не струва. Какво очакваме тогава от обикнъвените граждани в трудни моменти? Напълно естествено е да се панират и да тръгнат да спасяват малкото, което им е останало. И, въпреки това, мрежата излъчи послание за спокойствие. Доста умно и отговорно. Сякаш у нас всичко е наопаки...
Аз #нетегля



петък, 27 юни 2014 г.

Имам пари, но #нетегля

Имам пари в сметка на ПИБ, но #нетегля. Мои приятели също имат, по-големи пари, но #нетеглят. Няма значение банката, която и да е, на слухове #нетеглим, защото:

1. Отказвам да бъда манипулиран от една шайка бандити, които използват медии и влияние, за да сринат банковата ни система.

2. Няма да съучаствам на враждуващи бандити в опитите им да се цакат на гърба на народа и обикновените вложители.

3. Няма да се поддам на манипулации и да съдействам за закопаването на собствената си държава. Да страдат всички в името на интереса на шепа хора. В историята на бедната ни държавица сме се съсипвали сами много пъти - увлечени в конфликти, злоба, реваншизъм. Не и този път.

Няма да стане, #нетегля

сряда, 11 юни 2014 г.

ДПС гамбит


Кой е най-мобилизиращият/демобилизиращият фактор в българската политика, особено по време на избори? Национални каузи? Патриотизъм? Силна информационна кампания с ясни алтернативи?

Не, ДПС. Колкото партии е качвала и сваляла от вълната партията на Доган нито едно събитие/явление от българския политически живот не би могло. 2005-та година изпилиха НДСВ, 2009-та Сокола смаза БСП и качи ГЕРБ на вълната, а Яне Янев „спря доганизацията“ като вкара брокерската си формация в 41-вото НС. Близо четири години формално отсъствие от властта по времето на Борисов леко смекчиха ефекта на воденичен камък при ДПС, но въпреки това, до последно Местан държеше в тайна с кого смята да се коалира партията му след изборите 2013-та. И така нямаше много увредени. Нека не забравяме и Атака, които дълги години присъстваха в Парламента основно с анти-ДПС реторика, а прегръдката с тях ги самоуби.

В продължение на тази логика, правителството на Орешарски и най-вече коалицията с ДПС донесоха много негативи и на БСП във вътрешноелекторален план. Членовете и симпатизантите на столетницата най-трудно преглъщат именно „преяждането на турците с власт“ на социалистическа софра (мандат). ДПС също така бяха против и блокираха едни от основните обещания на БСП: прогресивен данък, АЕЦ Белене, решително скочиха срещу Южен поток и поискаха първи оставката на Орешарски, след като избирателите на БСП вече бяха дали ясната си оценка за партията на изборите. Очевидно е, че ДПС вече доста натежа на „социалистите“ и те трябва да реагират по някакъв начин, преди да са се разпаднали.

В такава ситуация и с оглед наближаващите избори какво е най-доброто решение за БСП? Разбира се – да се разграничи от ДПС. Още по-добре, ако е със скандал и публична разправия, показване на зъби, за да е по-убедително и симпатизантите да рипат от кеф. И най-най-най-добре, ако горещия въглен ДПС се тури в гащите на основния опонент – ГЕРБ.

И нямайте съмнение, че именно този цирк ни се разиграва в момента! 

Опорките вече тръгнаха. Картинката е чудесна – БСП оправдава пред електората си неизпълнените обещания с ДПС, европейската олигархия и американските сенатори, което е тънка свирня по струните на душата на „левия“ избирател. Допълнителна мобилизация ще бъде слогана „Само ние можем да построим Южен поток!“, както и „Свалиха ни, защото го бранихме до последно!“, което на фона на другите претендиращи да осъществят този толкова желан от българите (поне 60-70%) проект, най-много хваща дикиш. Този филм го гледахме с Белене сега ще го гледаме с голямата синя тръба от Русия. Барем се мобилизират и русофилите.
От друга страна, ДПС сега има изгледи да се лепне стабилно за ГЕРБ, с което да се докаже за пореден път като енергиен политически вампир. Перспективата за бъдеща коалиция с ДПС е в състояние да откаже голяма част от избирателите на ГЕРБ и те просто да не отидат да гласуват. Особено, ако изборите са през юли-август. И всичко това напразно, защото всякаква илюзия, че ДПС ще иска да направи коалиция с ГЕРБ е твърде наивна. Да не са будали да предпочитат съюз с по-голяма партия, където тежестта им ще е по-малка? Я по-добре да направят една нова тройна коалиция с БСП и ББЦ…

А, ето защо, впрочем, има предсрочни избори. Не защото ГЕРБ, РБ или протеста успя да ги принуди. А защото си направиха сметката, че сега им е изгодно да има избори. И наистина съжалявам да го кажа. Довчера се държаха за кокала на всяка цена и се браниха едни други, а днес изведнъж новината за нелегитимността им ги изпокара? Или някакви други принципни съображения? ДПС се били "килнали" надясно? Айде стига! БСП, ДПС и ББЦ събират около 50% от гласовете на едни избори с по-ниска активност, ето ви истинската причина!


Сценарият не е толкова черен и ситуацията подлежи на промяна. Разбира се, първо трябва да се осъзнае самата ситуация.

сряда, 28 май 2014 г.

Не бързайте да се радвате


Докато пиша тези редове, ГЕРБ повеждат протестите (всъщност преучредяват, щото тях ги няма отдавна) и прекратяват окончателно надеждата за гражданска победа...
Не бързайте да се радвате на евентуалната оставка и предсрочни избори. Макар вече ключови фигури да дават сигнали за неизбежността на поисканата от площада преди почти 1 година оставка, някои факти провокират в мен повече угриженост, отколкото облекчение.
Всъщност, трябва добре да знаем, че в най-новата българска история няма правителство, което да се е оттеглило, заради уличен натиск. Той може да е бил повод, но никога причина. Оставка се е подавала, защото се е преценяло, че е по-изгодно за управляващите да сдадат властта и да се явят на предсрочни избори. Нямайте съмнение, че и сега ще е така, ако се случи.
А какъв по-подходящ момент за това от сега? За никого няма съмнение, че ДПС и ББЦ играят заедно. Преди 3 дни изборите показаха, че двете партии са незаобиколим фактор (над 28% подкрепа) и правителство без тях няма как да се сформира. Самият Бареков пък заяви, че му се управлявало с БСП, макар и неговата дума да няма никаква стойност, това си е някакъв знак. Т.е., логично е да се запитаме - ако днес има оставка, кой ще управлява? Имате ли някакво колебание, че опитните играчи са сметнали всичко и не рискуват?
За наивниците, които биха се зарадвали на една коалиция между ГЕРБ и ДПС и биха я нарекли "алтернатива", ще им кажа да не се залъгват. Словесните пируети на Местан не могат да заблудят никого, че БСП и ДПС не са генетически, икономически и политически скачени съдове. Въобще няма да коментирам колко нелепо пък ще е да очакваме някаква "алтернативност" от коалиция ГЕРБ-ДПС или ГЕРБ-ББЦ. Разместването на 1-2 трибуквия в демократичната фасада, няма да промени олигархичния грабеж и продължаващото мафиотизиране на държавата, което ни мотивира (или поне някои) да протестираме миналото лято.
Разбрахте ли какво стана сега в последната една година? Създадоха Бареков - една контролирана опозиция, за да опитомят народното недоволство натрупвано през годините и разпалвано от протестите. Реално ББЦ е рожба на протестите по един извратен начин. Тя е имунната реакция, която олигархичния организъм създаде, за да се пребори с опасните чужди тела, които го атакуваха.
В крайна сметка, правителството ще подаде оставка, само ако стоящите зад него са сигурни, че ще се възпроизведат във властта. А всъщност, проблемът не е в самия Орешарски, а в неговите кукловоди. Не бързайте да се радвате, защото те не бързат да си тръгнат.


събота, 24 май 2014 г.

Ден за размисъл: Защо Бареков трябва да спечели поне едно място на предстоящите избори?




Твърдя съвсем отговорно, че коалицията на Бареков трябва да прати поне един депутат на предстоящите избори на 25-ти май, защото:
1.              Това ще докаже вече безспорно и демонстрира нагледно, че политиката днес е състезание на пари, а не на идеи. Може да си най-компрометирана личност, ветропоказател, доказано неморален и представител на олигархични интереси, но пак да си политически успешен. Ако вкараш много пари. Т.е. сега всичко се купува, дори и това.
2.             Успехът на Бареков ще покаже колко е важно политиците и кандидатите за политици да обикалят сред хората, да се срещат с тях, да им обръщат внимание, да говорят на техния език и да им предлагат решения на проблемите. А не да развиват разни абстрактни управленски разсъждения и да занимават избирателите с далечни от ежедневието им държавнически казуси. Или да си мислят, че са открили в тесен елитен кръг някаква истина, която е абсолютната, и да очакват хората да се плеснат по челото и да прегърнат „правилните решения“, просто защото някакви интелектуалци (или мислещи се за такива) им ги предлагат. Нещата не стават така, не само в България.
3.             За да напомни на тесен кръг самозабравили се от центъра на големите градове, че средното ниво на информираност и заинтересованост в България е много по-ниско от тяхното и трябва да го имат предвид, когато отправят посланията си и обосновават очакванията си. Да бъдеш интересен означава да се интересуваш, а да бъдеш достъпен означава да познаваш добре контекста на събеседника си.
4.             За да опознаем причините за популизма и податливостта към демагогия. Те са предимно в политиците и отчуждаването им от гражданите, както и в генералното разделение в обществото и нарастващото неравенство. Гладът, отчаянието и липсата на достъпна за теб алтернатива те предразполагат да вярваш на чудодейни обещания и притчи, герои-месии и да си по-безкритичен към личността на представителите ти.

5.             За да стимулира всички да гласуват, да се интересуват повече от общите дела и да участват в обществения живот по-активно. Защото случващото се е наша обща отговорност.

За това твърдя, че ще е полезно Бареков да успее на тези избори. Стойността на уроците, които ще научим, е много по-голяма от поредните 1-2 изгубени места за България в Европейския парламент.


четвъртък, 24 октомври 2013 г.

Две думи за гражданското общество

С голямо удоволствие попаднах случайно на едно мое писание във в. "Дума" (да, писал съм там няколко статии :)) от 2008-ма година. С интерес си припомних какво е раждал тогава 21-годишният ми мозък и, понеже статията се оказва леко актуална и днес, реших да я споделя в оригинал, пък на някого може да е интересна :)

Две думи за гражданското общество

Димо Господинов

Преди няколко дни на дебат на клуба на БСМ в Софийския университет относно развитието на ЕС, случайно или не, стигнахме до въпроса за гражданското общество. Или по-точно - защо развитите европейски страни имат гражданско общество, а ние не. На пръв поглед ясен и тривиален въпрос, който е задаван много пъти и който има много и все съществени отговори. Липсата на демократични традиции, изключително ниското самочувствие на българина като личност, неефективната защита на гражданските права на институционално ниво в държавата, безхаберието и корумпираността на управляващата ни "класа" (или "съсловие") - младите знаеха всичко това, а и не само. Чувайки тези отговори, се успокоих. Зарадвах се, че моите приятели от БСМ поне осъзнават къде се крият проблемите. Тогава обаче зададох логичния въпрос - а къде се крият корените на тези проблеми. Никой за съжаление не можа да даде смислен отговор.
Това, че няма демократични традиции, е исторически, обективен проблем. Едва ли можем да виним някой (поне от живите днес) за това. За ниското самочувствие въпросът е спорен. За вярващите - съдбата ни е такава, че да нямаме успехи. Аз обаче не съм вярващ (в религия) и смятам, че ние държим съдбата си в свои ръце и ние определяме жизнения си път. Не можем да очакваме, че някой ще защитава правата ни просто защото е записано някъде. Ами този някой очевидно няма интерес да го прави и само и единствено ние, заинтересованата страна, сме тези, които могат да го накарат да си върши задълженията. Същото се отнася и за произвола на управляващите. Не трябва да им се сърдим за това, че правят каквото си искат, както не трябва да се сърдим на един изтърван кон, че бяга на воля. Когато не те контролират, е нормално да се държиш по-свободно. Трябва най-накрая да осъзнаем, че народът е суверенът в тази държава, а не самата държава. Народът е този, който определя правилата и в чийто интерес СЛУЖАТ така наречените управляващи. Запомнете го добре - те са ни слуги, работници. Ние сме им работодатели. Ние трябва да ги контролираме. Знаем къде се крие проблемът, но не правим нищо по въпроса.
И така се оказва, че всъщност дълбоката причина да няма гражданско общество сме самите ние - гражданите на РБ. Виновни са всички "семкаджии", които стоят отстрани, гледат, люпят семки и плюят боклуци. Виновен съм и аз, че стоя тук и пиша тази статия, а не съм на площада да протестирам... Което ме подсеща, че е време да свършвам.

понеделник, 14 октомври 2013 г.

Философията е ключът към изкуствения интелект

Изумителен поглед в бъдещето, което изглежда не толкова далечно. То поставя нови предизвикателства пред философията и човешката способност да разбира себе си и заобикалящия свят. За първи път превеждам подобен тежък текст и беше трудно, но си струваше. Много се надявам той да се прочете с интерес, но най-вече да си зададем въпросите: „Страх ли ни е от бъдещето?“, „Готови ли сме за промените?“ и „Ще можем ли да осмислим всичко това?“. Заедно с отговорите на тези въпроси можем да научим много и за днешния ден. Аз научих най-вече, че критичното мислене, склонността да се съмняваш и преоценяш е фундаментална за човека като вид и е това, което ни води към прогрес.
В едно особено интересно есе статия в електронното списание Aeon, препечатана във  в. „Гардиън“,  физикът Дейвид Дойч (професор по физика в Оксфорд и основоположник на науката за квантовото изчисляване разкрива своите прозрения за настоящето и бъдещето на човешкият вид, но и нещо повече. Според него, изкуствен интелект (ИИ) е постижим, но ще е необходимо много повече от знанието, което компютърните науки и неврологията ни дават, за да развием машини, които мислят като хора.
"Да очакваме, че можем да създадем ОИИ, без да го разберем, е все едно да си мислим, че като построим един достатъчно висок небостъргач той ще полети".
"Да очакваме, че можем да създадем ОИИ, без да го разберем, е все едно да си мислим, че като построим един достатъчно висок небостъргач той ще полети".
Твърдението, че човешкият мозък притежава възможности, които, в определен смисъл, превъзхождат тези на всички останали познати ни обекти във вселената е безспорно. Мозъкът е единственият обект, който може да разбере дори че космосът е реалност, или че естествените числа са безбройни, или че ябълките падат от дъветата, заради изкривяването на време-пространството, или че поддаването на вродени инстинкти може да е морално укоримо, или дори да осъзнае сам себе си, че съществува. Нещо повече – уникалните му възможности не са ограничени само до такива когнитивни въпроси. Голата научна истина е, че мозъкът е единственият по рода си обект, който може да се придвижи до открития космос и обратно, без да се увреди, или да предвиди и  предотврати метеорен удар, или да охлади предмет до температура с една милиардна от градуса над абсолютната нула, или да търси (евентуално открие) други същества от неговия вид отдалечени на светлинни години.
Но няма мозък на Земята, който дори да се е доближил до познанието за конкретният начин на своето функциониране. Опитите да се постигне общ ИИ (ОИИ) не са прогресирали кой знае колко от самото начало на тази идея преди 60 години.
Въпреки отчайващата поредица от неуспехи,

ОИИ на теория трябва да е възможен

Така е, заради едно фундаментално свойство на физичните закони, а именно – универсалността на изчисляването. Според този принцип, всичко, което законите на физиката повеляват за поведението на материалните обекти, по начало, може да бъде имитирано в дълбоки детайли от някоя програма на добре познатия ни компютър, стига да има достатъчно време и памет.
Та, защо тогава няма развитие в тази област? Според мен е така, защото, както някой мъдрец беше казал, „Проблемът не е в това, което не знаем, а в това, което „знаем“, но не е вярно“. Не мога да се сетя за друга област на познанието, където доминиращите разбирания, не само сред широките маси на обществото, но и сред експертите, да са толкова затормозени от

закостеняли, взаимнообуславящи се, фундаментални грешки

И, все пак, това е и областта, в която все по-уверено се предсказва скорошното настъпване на абсолютен научен пробив.
През 1950 г. Алън Тюринг е очаквал, че до 2000-та година „ще може да се говори за възможността за машинно мислене, без да има кой да ти противоречи“. През 1968г., Артър Кларк предвижда същото да стане до 2001-ва. И, все пак, днес, през 2012г., никой не е станал по-добър в програмирането на ОИИ, отколкото е бил самия Тюринг.
Това стечение не изненадва все по-намаляващата групичка на противниците на идеята за възможността въобще да се създаде ОИИ. Но от другата страна на научната барикада признават, че тази поредица от провали трябва да бъде обяснена или поне грешките да бъдат  философски осмислени, т.е. - рационализирани.
Самото понятие ОИИ е пример за една такава рационализация в една област на научни търсения, която преди се наричаше ИИ – изкуствен интелект. Но ИИ постепенно беше пригодено да описва най-различни компютърни програми, като: игри, търсачки и чат-ботове, докато О за „общ“ не беше добавено, за да направи възможно свързването на понятието отново с първоначалния проект, но сега с общото разбиране, че ОИИ е просто нещо по-умно от чат-бот.
Друг вид рационализация се прокара по линията на мисълта: „ОИИ не е нещо кой знае какво; все пак, съществуващият софтуер е вече толкова умен или дори по-умен, но не по човешкия начин, а ние сме  твърде суетни и твърде обременени културно, че да го оценим.“ Това схващане успява да създаде някакво раздвижване, защото се обръща към трайните масови заблуди, характерни за културния релативизъм, както и към сходната мисъл, че „ние хората се гордеем с позицията си на уникален животински вид, но тази гордост трябва да се основава на нещо друго, защото те, [компютрите], също имат „език“, инструменти... И самосъзнание.“ Помните ли значението, което се придаваше на компютърната система във филмите за Терминатор, „Скайнет“, която се беше „осъзнала“?
Това е просто още едно погрешно философско схващане, достатъчно само по себе си да блокира какъвто и да е работещ подход към ОИИ. Фактически, всеки съвременен софтуерен инженер може, ако иска, да програмира компютъра да има „самосъзнание“ в поведенческия смисъл на думата – например, да може да мине „теста с огледалото“, която включва разпознаването си и научаването на неща за себе си чрез огледало. Доколкото ми е известно, никой не прави това, вероятно защото е колкото безполезно, толкова и тривиално качество.
Може би, причината „самосъзнанието“ неоправдано да се свързва с ОИИ е, че благодарение на теоремата на Гьодел и други най-различни противоречия във формалната логика през 20-ти век, вътрешната рефлексивност на индивида под всякаква форма се е считала за някаква тайнствена мистерия. Така и съзнанието. А с него имаме и друг проблем – неяснотата на понятието: терминът има огромно разнообразие от значения. От една страна, се поставя философския проблем за природата на субективните усещания („qualia”), който е тясно свързан с проблема за ОИИ; но от друга страна „съзнание“ е това, което губим при достатъчна доза упойка. Много животни определено имат такова.

ОИИ със сигурност ще бъде способен на самоосъзнаване,

но това ще е така, защото той ще бъде Общ: той ще може да възприема всякакъв вид дълбоки и трудно доловими неща, включително себе си. Това не значи, че маймуните, които минават „теста с огледалото“ имат нещо общо с „общият интелект“, на който ОИИ ще бъде изкуствена версия. Всъщност, страхотното изследване на Ричард Бърн за мемите  на горилите разкри как маймуните могат да се учат на полезни практики една от друга, без дори да осъзнават за какво са им: това е обяснението за поведенческия характер на маймунското познание.
Определящото качество на интелигентното същество, човек или машина, е неговата креативност.
Определящото качество на интелигентното същество, човек или машина, е неговата креативност.
По ирония на съдбата, тази поредица от рационализации (ОИИ вече е постигнат/тривиален е/ съществува при маймуните/ е културна заблуда) е огледален образ на тезите на лагера „ОИИ е невъзможен“. За всеки техен аргумент от рода на: „не можете да направите ОИИ, защото не може да се програмира човешката душа“, лагерът „ОИИ е лесно постижим“ отговаря – „ако мислите, че механизмът на човешкото познание е качествено различен от този на маймуните, то тогава трябва да вярвате в свръхестествената душа“.

Всичко, което не знаем все още как да програмираме, се нарича „човешки интелект“

е друга подобна рационализация. Тя е отговор на аргумент, развит от философа Джон Сиърли (от лагера на скептиците), който обръща внимание, че още преди съществуването на компютрите, парните двигатели и по-късно телеграфните системи са използвани като метафора за това как човешкият ум би трябвало да работи. Според него, надеждата, че ОИИ е възможен се крепи на сходна несъдържателна метафора, а именно, че умът е, в най-общи линии - компютърна програма. Но това не е метафора, универсалността на изчисляването следва от познатите ни закони на физиката.
Някои предлагат идеята, че мозъкът използва квантово изчисляване, или дори хипер-квантово изчисляване, като по този начин оправдават провалите за създаване на ОИИ, поради все още незапълнени празнини във физиката на частиците. Мога да обясня защо аз и повечето ми колеги занимаващи се с теорията на квантовото изчисляване не считаме, че това е правдоподобно обяснение на уникалните свойства на човешкия интелект, но ще се отклоня твърде много от темата на тази статия.
Идеята, че ОИИ са „хора“ беше заложена още в първоначалната концепция. Ако има програма, на която ѝ липсва дори едно единствено когнитивна качество, което е характерно за човека, тогава по дефиниция тя не би била ОИИ; използването на не-когнитивни качества (като например процент на съдържание на въглерод), за да се опише личността, би било „расистко“, дискриминирайки силиконовият мозък пред органичния. Но фактът, че способността да се дават нови обяснения е уникалното, морално и интелектуално значимата функционалност на „човека“ (хора и ОИИ), и това той постига по механизма на отправяне на предположения и последваща критика, променя всичко.
Понастоящем „личността“ е често разглеждана по-скоро символично, отколкото фактически – като титла, като заявка за перспективата на един организъм (маймуна, зародиш, корпорация) да бъде „личност“, което значи да постигне някаква философска или практическа цел. Това не е добре. Оставете настрана терминологията; променете я, ако трябва, защото наистина има причини да се третират различни същества с уважение, да не се нараняват и т.н. В същото време, разликата между реални хора, обусловена от някакъв обективен критерий, и други организми има огромно морално и практическо значение и би било жизнено важно за една цивилизация, включваща ОИИ-та.
Например, самият факт, че не компютъра, а програмата, която върви на него, е личността повдига нерешени философски въпроси, които ще станат пратически, политически в първият момент, в който ОИИ се създаде – веднъж инсталиран ОИИ на компютър, отделянето му от него би било убийство (или поне „затворничество“ или робство, в зависимост от случая), също както отделянето на човешкият ум от неговото тяло. Но, за разлика от последното, една програма с ОИИ може да бъде разпространена на множество компютри с едно натискане на  бутон. И сега, докато изпълняват все още идентични стъпки (т.е. преди да са подложени на различна среда и да са се развили различно, когато са взели различни решения), тези програми една и съща личност ли са или са много различни личности? Дали ще имат право на един глас или на много? Изтриването на една от тях убийство ли е или е малозначително нападение? А, ако някой луд програмист, вероятно незаконно, създаде милиарди от различни ОИИ личности, дали на един компютър или на много, какво става тогава? Те също са личности с права. Всички ли ще могат да гласуват?
По-нататък, при положение, че ОИИ ще носи качеството креативност, ще трябва дълбоко да преосмислим понятието „програмиране“. Да се отнасяме към ОИИ като към останалите компютърни програми би се възприемало като промивка на мозъка, робство и тирания. Дори и като посегателство към дете, защото „програмиране“ на вече стартиран ОИИ, за разлика от познатият ни днес случай, включва образование. Съдържа също и дебат, както морален, така и фактически. Игнорирането на правата на ОИИ би било не само въплъщение на злото, но и път към катастрофа:

креативните същества не могат да бъдат поробени завинаги.

Някои хора се чудят дали трябва да се радват на такъв свръх-робот и/или как бихме могли да ги програмираме така, че да са неспособни да навредят на човека (подобно на „трите закона на роботиката“ на Азимов), и/или да ги спрем да научат опасни теории, като например – за необходимостта вселената да се превърне в кламери. Това не е проблем. Винаги е имало такива случаи, в които изключително креативни личности са могли да бъдат хиляди пъти по-продуктивни от обикновените хора - икономически, интелектуално или под каквато и да е друга форма; и, ако тези личности използват способностите си за да вършат лошо, а не добро, то те могат да причинят огромни вреди.
Такива феномени нямат нищо общо с ОИИ. Битката между „добро“ и „зло“ е стара колкото човешкият вид и ще продължи, независимо от хардуера, на който върви. Проблемът е, че ние искаме разумът с (морално) добри идеи винаги да побеждава злият ум, биологичен или изкуствен; но ние сме погрешими същества и нашата концепция за „добро“ има нужда от постоянно преосмисляне и подобряване. Как обществото може да бъде така организирано, че да поощрява подобен прогрес? „Да поробим всеки разум“ би бил катастрофален отговор, а „да поробим всеки разум, който не изглежда като нас“ не би бил кой знае колко по-различен.
Един от изводите е, че

трябва да спрем да се отнасяме към образованието (на човеци или на ОИИ) като към инструкция

– като средство за пренасяне на съществуващо безалтернативно знание заедно с условието съществуващите ценности да се възпроизвеждат покорно. Както Карл Попър беше писал (в контекста на научните открития, но това се отнася в еднаква степен и към програмирането на ОИИ и обучението на деца): „няма такова нещо като инструкция, идваща отвън... Ние не откриваме нови факти или нови ефекти като ги копираме или като ги извеждаме индуктивно от наблюденията си, или по какъвто и да е друг начин за „инструкция“ от околната среда. Ние по-скоро използваме метода на опита и елиминирането на грешката.“ Това е, в общи линии, механизмът предположение-критика. Ученето трябва да бъде нещо, което новосъздаденият разум прави за себе си и сам контролира.
Не обръщам такова внимание на тези философски проблеми, защото се страхувам, че ОИИ ще бъде измислен преди да сме разработили понятията, с които да го разберем и интегрираме към нашата цивилизация. Всъщност, причината е точно обратната: убеден съм, че неуспехите ни да създадем ОИИ се дължат не на компютърната наука или невропсихологията, а на това, че философският прогрес, който би бил ключов за неговото бъдещо интегриране, е също така и предпоставка за неговото възникване на първо време.
Липсата на напредък при разработването на ОИИ се дължи на тежко „задръстване“ с погрешни концепции. Без епистемологията (теория на знанието) на Попър, не можем още в началото да се сетим дори каква точно функционалност трябва да достигнем, за да създадем ОИИ. А Попъровата епистемология дори не е широко позната, камо ли да бъде достатъчно добре разбрана, че да се приложи. Да гледаме на ОИИ като на машина за преобразуване на опити, награди и наказания в идеи (или по-лошо – само в типове поведение) е същото като да опитваме да изцелим инфекциозни заболявания чрез балансиране на телесните чакри: безполезно, защото тези методи се коренят в архаични и дълбоко сбъркани светогледи.
Докато не разберем, че начинът на функциониране на ОИИ е качествено различен от този на всеки други вид компютърна програма, ще продължаваме да удряме в празното пространство. Ако не спрем да се мъчим с програми, чието „мислене“ е изначално неспособно да нарушава предефинирани рамки, значи се опитваме да пренебрегнем определящото качество на интелигентното същество, на личността, а именно – креативността.
Изчистването на това „задръстване“  само по себе си няма да ни даде отговорът. Но, все пак, с помощта на тези нови разбирания можем много по-лесно да стигнем до него. Защото още една последица от възприемането на целта с тези ѝ качествени характеристики е това, че, след като хората ги имат, а маймуните – не, информацията за това как да я постигнем трябва да се съдържа в относително малкият брой разлики между ДНК кода на човека и на шимпанзето.  Така, от една страна, мога да се съглася с лагера „ОИИ е неминуем“, че най-вероятно една единствена идея ни е необходима за така очакваният пробив. Но, от друга страна, това трябва да е една от най-гениалните идеи за всички времена.

събота, 28 септември 2013 г.

Челен сблъсък между религия и наука, между догма и прогрес.


Случайно попаднах на една статия на сайта на Ричард Доукинс със заглавие „Християнскигрупи искат от съд в Канзас да спре въвеждането на научни стандарти впубличните училища. Темата: конфликтът между религия и наука. Историята ми се стори толкова показателна, че реших да я преведа и споделя. Тя е много добра илюстрация за 2 неща: 1) Научният подход, като прагматичен, отворен към новото, прогресивното и допускащ постоянна еволюция на „истината“, е най-доброто ни средство за изучаване на действителността; 2) Науката все повече ще влиза в подобни челни сблъсъци с догмата, суеверието и страха от промяна на мисленето и обществото...
Християнски групи са подали няколко съдебни жалби във Федералния окръжен съд на Канзас за оспорване решение на местния Образователен съвет за прилагане на широк набор от научни държавни стандарти. На 11 юни,  Съветът е приел универсален набор от научни стандарти, с цел уеднаквяване на преподаване в училищата на целия щат от детската градина до 12-и клас. Религиозни групи са провокирани от това, че техните вярвания са неглижирани във въпросните стандарти и не им е обърнато достатъчно внимание.
Според становище, публикувано на сайта на на „Тихоокеанския институт за справедливост“, преподаването на наука във всички публични училища в щата може да създаде „враждебна към религията образователна среда“. Институтът, чиято цел е да защитава „религиозната свобода, родителските права и други граждански свободи“, са недоволни от факта, че новите научни стандарти не равнопоставят еволюционната теория на Християнската вярва в „Сътворението“.
В жалбата се твърди, че новите стандарти ще „дадат предимство на религиозни схващания, които не са съвместими с теологичните вярвания на жалбоподателите, с което публичната власт ги поставя в неравнопоставено положение спрямо другите религии“. Групата е поискала от съда да спре изпълнението на т. нар. „Научни стандарти за Следващото поколение“ и съответните обучителни стандарти и общообразователни рамки.
Друга група – Граждани заобективно публично образование (ГОПО) са завели жалба на 26 септември, с която искат новите образователни стандарти да не се прилагат. Според тях, научните стандарти „ще доведат до това, че публичните училища в Канзас ще въведат и установят не-теистичен светоглед“, което, според групата, е нарушение на Първата и Четиринайстата поправка на Конституцията на САЩ.
Брад Дакъс, адвокат, се оплаква, че обучаването на децата, че „Сътворението“ не е истина, е нарушение на техните права. Според него, преподаването на наука, „която по никакъв начин не е съобразена с религиозните вярвания на хората, е погрешно“.
Според ГОПО, пък,  научните стандарти съдържат в себе си една „внушена Правоверност“(КАКВА ИРОНИЯ!!! – бел. пр.), която подкопава разбиранията на вярващите.


Горното преведох и споделям с безкрайно уважение към членовете на всички религиозни групи и без да слагам знак за равенство между прояви на религиозен фанатизъм в САЩ и умерената вяра в Бог.