неделя, 31 март 2013 г.

"Истински прогресивизъм" (част 2)



*В продължение на на статията "Един истински прогресивизъм" (“A True Progressivism”), която преведох и публикувах на 30.03.2013г, сега представям на вниманието ви превод и нейната втора версия „TrueProgressivism, публикувана също на 13.10.2012г. на страниците на “TheEconomist”. За разлика от предната, която даваше конкретни прогресивистки мерки за решение по проблеми на глобални икономики, тази е по-обобщаваща и декларативна. Пак обаче от нея става ясен прагматичния и гъвкъв характер на прогресивизма, който се прилага различно в различните по условия държави, но запазва основните си три цели – по-справедливо общество, по-ефективно обществено-икономическо устройство, гарантиране на свободата на икономическа инициатива.
** Интерпретиран превод на статията има и във в. "Сега" 

Нова форма на радикална центристка политика е необходима, за борба с неравенствата, без да се пречи на икономическия растеж.

Към края на 19-ти век, първият етап на глобализацията и технологичния напредък трансформират световната икономика. Но „Позлатената ера“ е известна със своето остро неравенство в обществото, с американските „разбойнически барони“ (прозвище на едрите капиталисти от тогава – бел.пр.) и европейската класа на предприемачите-връзкари, притежаващи огромни богатства; концепцията за „разточителното потребление“ датира още от 1899г. Нарастващата пропаст между богати и бедни (и страхът от социална революция) поражда вълна от реформи, от анти-тръстовото законодателство на Рузвелт до „народния бюджет“ на Лойд Джордж. Правителствата насърчават конкуренцията, въвеждат прогресивно облагане и изграждат първите елементи от мрежата за социална сигурност. Целта на тази нова „Прогресивна ера“, както е известна в САЩ, е да се направи общетвото по-справедливо, без да се отнеме от предприемаческата му енергия.
Съвременната политика има нужда от преоткриването на тези идеи – да предложи начини за ограничаване на неравенството, без да засяга икономическия растеж. Тази дилема вече е в центъра на политическия дебат (не и у нас - бел.пр.), но от това се вдига само много шум за нищо. Така, по време на кампанията в САЩ „левицата“ (демократите – бел.пр.) атакуваше Мит Ромни като го наричаше „разбойнически барон“, а „десницата“ (републиканците – бел.пр.) обяви Барак Обама за „класов боец“. В някои европейски страни, политиците просто се предадоха пред тълпата: например Франсоа Оланд с неговите 75% данък върху доходите. В по-голямата част от развиващите се страни тамошните лидери просто замитат под килима въпроса за неравенството: вижте китайската нервна реакция относно увеличаването на местните богаташчета с Ferarri или отказът на Индия да се бори с корупцията.
В дъното на всичко – липсват идеи. Дясното все още не е убедено, че неравенството има значение. Класическата позиция на лявото да вдигне данъците върху доходите на по-богатите и да увеличи държавните разходи още е неразумно, когато икономиките в застой трябва да привлекат инвеститори, както и в случаите, когато държавният сектор вече е много по-голям отколкото Рузвелт или Лойд Джордж някога са си представяли. Това ги прави пренатоварени с обещания за бъдеща щедрост. Много по-драматично преосмисляне е необходимо: наречете го „Истински Прогресивизъм“.
Да имаш или да нямаш?
Трябва ли наистина да се борим с неравенствата? Глобализацията и технологичната иновация успяха донякъде да ограничат неравенството в световен мащаб, като по-бедните страни понастигнаха по-богатите. Но в много държави разликата между бедни и богати се е увеличила. Повече от 2/3 от световното население живее в страни, където разликите в приходите са се увеличили от 1980, по-често са станали направо пропаст. В САЩ делът от националния доход, който получават най-богатите 0.01% (около 16 000 семейства) се е увеличил от малко над 1% през 1980г до почти 5% към днешна дата – по-голяма порция дори от тази на топ 0.01% през времето на т.нар. „Позлатена ера“.
Вярно е, също така, че определена степен на неравенство е добра за икономиката. То кара инициативните да работят здраво и да поемат риск; то награждава талантливите иноватори, които водят икономиката към прогрес. Свободните търговци винаги са приемали, че, колкото е по-глобален пазара, толкова по-голяма ще е наградата за победителите. Но както ще видите в нашия специален доклад от тази седмица, неравенството е достигнало една степен, в която може да доведе до неефективност и да попречи на растежа.
Това е най-видимо в развиващия се свят. В Китай паричните потоци се източват в посока държавни предприятия и вътрешни връзкари; елитът печели от експлоатация на върволицата монополи. Още по-малко има общо с предприемачеството богатството на руските олигарси. Твърде често същото се отнася и за Индия.
В богатия свят, връзкарството е по-добре прикрито. Една от причините, поради която Уолстрийт отговаря за диспропорционалния дял на богатите от приходите е косвената субсидия дадена на т.нар. „твърде-големи-да-фалират“ банки. От лекари до адвокати, много от високоплатените професии са пълни с излишни ограничаващи изисквания. И накрая е най-несправедливото от всичко – неправилно адресираните средства за социални придобивки. Вместо социалните разходи да отидат за подпомагане на бедните, много често те служат за осигуряване на благинки за относително по-заможните. В САЩ помощите за жилище за най-богатата 1/5 (чрез данъчни облекчения за плащания по ипотеки) са в размер на суми четири пъти по-големи от тези за най-бедната 1/5.
Дори този вид неравенство, предизвикан от меритокрацията (управление на способните-бел.пр.) може да засеге растежа. Ако разликите в доходите нарастне достатъчно, това може да намали равенството във възможностите, особено в сферата на образованието. „Социалната мобилност“ (възможността за израстване в йерархията на обществото-бел.пр.) в Америка, противно на очакването, е по-ниска от тази в повечето европейски страни. Разликата в тестовите резултати в училище на децата от богати и от бедни семейства е грубо 30-40% по-голяма, отколкото е била преди 25 години. А по някои показатели възможностите за преминаване от една класа в друга е по-лесно дори в Китай, отколкото в САЩ.
Някои от тези на върха на пирамидата ще останат скептични по отношение на значението на неравенството. Но дори и те имат интерес от ограничаването му, защото, ако то продължава да нараства, напрежението за промяна би се засилило и би довело до политически последици, които не обслужват ничии интереси. Комунизмът може и да е останал в миналото, но има ред други лоши идеи на дневен ред.
Оттук и необходимостта за Истински Прогресивна програма. Представяме нашето предложение, което краде идеи както от ляво, така и от дясно, и цели да се бори с неравенството по три начина, които не засягат икономическия растеж.

Конкуренция, целенасоченост и реформа

Приоритет трябва да бъде атаката срещу монополите и лобистките интереси, по подобие на Рузвелт, независимо дали те са държавни предприятия, като в Китай, или големи банки на Уолстрийт. Развиващият се свят в частност има нужда да въведе по-голяма прозрачност при договорите на държавата и ефективно анти-монополно законодателство. Не е съвпадение, че най-богатият човек на света – Карлос Слим, направи парите си в мексиканския телеком сектор, една индустрия, където конкуренцията е ниска, а цените високи до небесата. В богатия свят също има много работа за вършене. Само част от икономиката на ЕС, например, е истински общ пазар. Друго - училищната реформа и въвеждането на избор са от особено значение: няма финансист на Уолстрийт, който да е нанесъл толкова щети на американската социална мобилност, колкото профсъюза на учителите. Преборването с някои изкривявания, като например някои трудови правила в Европа или остатъците от китайската „хукоу“ система за регистрация на домакинствата, също би дало някакъв резултат.
По-нататък, целенасочено изразходване на държавното финансиране в посока бедните и младите. В развиващия се свят, твърде много пари отиват за всеобщи субсидии за гориво, които диспропорционално подпомагат богатите (в Азия) и скъпи за пенсионната система високи пенсии, които облагодетелстват сравнително заможните (в Латинска Америка). Но най-голямото поле за реформи е системата за социална сигурност в богатия свят. С оглед застаряващите им общества, правителствата не могат да се надяват да харчат по-малко за по-старите, но те могат да намалят темповете на пенсиониране – например, като вдигнат възрастта и да преосмислят целта на много от помощите. Част от парите могат да отидат за образование. Първата „Прогресивна ера“ доведе до въвеждането на публично финансирано гиманзиално образование. Този път целта трябва да е предучилищното образование, както и преквалификацията на безработните.
Накрая, реформиране на данъчната система: не за наказание на богатите, а да се събират пари по-ефективно и прогресивно. В по-бедните икономики, където избягването на данъци е широко разпространено, фокусът трябва да е върху по-ниски ставки и по-добра събираемост. В богатите страни основните повишения трябва да дойдат от премахването на данъчните привилегии, които особено подпомагат богатите (като американската отстъпка за плащане на ипотека); сближаване на разликата между данъчната тежест върху дохода от трудово възнаграждение и този от капиталови вложения; разчитане повече на по-ефективни данъци, чиято тежест да отива в по-голяма степен към богатите, като някои данъци върху имуществото, например.
Различни части от тази програма вече са възприети в някои страни. В Латинска Америка се инвестира в училищата и се вкарват нововъведения под формата на условни плащания за най-бедните; това е единственият регион, където неравенството намалява в повечето държави. Индия и Индонезия обмислят редуцирането на субсидиите за горива. Общо погледнато, докато те изграждат техните социални държави, азиатците са решени да избегнат разточителството на Запада. В богатия свят Скандинавия е най-изобретателният регион. Швеция ремонтира своята общопризнато огромна система за социална сигурност и въведе всеобща ваучерна система за училищата. Великобритания също реформира училищата си и опрости системата за социална сигурност. В САЩ Мит Ромни каза, че иска да промени системата за здравеопазване в посока целенасоченост и да премахне данъчните привилегии, но не влезе в конкретика. В същото време, Барак Обама, един демократ, се позовава на Теодор Рузвелт (републиканец - бел.пр.), а Ед Милибанд, лидер на британските лейбъристи, сега се опитва да се хване за концепцията на Бенджами Дизраели (от торите) „Една нация“ (One nation”).
Подобно смесване е знак за промяна, но политиците имат още много път да извървят. Инстинктът на десните е твърде често да смаляват държавния сектор, вместо да го подобряват. Неуспехът на предполагаемо егалитарното ляво е по-фундаментален. В богатия свят, на социалната държава не й достигат средства, растежът се забавя, а неравенството се повишава – и единственото, което левицата ражда като идея е по-високи данъци за икономически предприемчивите. Господата Обама, Милибанд и Оланд трябва да предложат нещо, което обещава едновременно справедливост и прогрес. Иначе, всички ще си платим.

Няма коментари :

Публикуване на коментар