понеделник, 1 април 2013 г.

Прогресивисти ли сме ние?




Както представих в статията от 31.03.2013г. прогресивизмът, в модерния си вид, се бори за 3 взаимносвързани каузи – по-голяма справедливост в обществото, по-ефективен обществено икономически сектор, гарантиране на свободната стопанска инциатива. Сигурно става интересно тази триада, това движение има ли почва у нас?
 За целта ще направя разбивка на основните проблеми, срещу които се бори прогресивизма и да видим най-общо дали ги има у нас. Те преливат един в друг и взаимно се обуславят:
1. Несправедливост в обществото – това е най-широката тема. Въпросът за справедливостта е най-субективният от всички, защото зависи от конкретните ценности и интереси на всеки човек. Вижданията на хората за това, кое е „несправедливо“ се различават по не малко въпроси и това е нормално. По-ляво настроения работник ще каже, че е несправедливо ниското му възнаграждение, а работодателя му, който си пуска бюлетината най-вероятно в дясно, ще каже, че е несправедливо да му се взема от печалбата. Но има много въпроси, по които обществото е единодушно и постигна единомислие.
Консенсус има относно несправедливостта (да не кажа – криминалността) на отминалия преход и несъответствието между обществения договор и реалната политическа и икономическа система. Процесът на трансформиране на държавната собственост в частна беше порочен и доведе до жестоко социално разслоение. Тесен кръг от срастнали се с държавата мафиотско-олигархични кръгове концентрира в свои ръце националното богатство, а масата от българите бяха поставени в незавидното положение да мизерстват. Освен това, технологичния напредък и, най-вече развитието на интернет, способстваха формирането на гражданското общество и гражданите постепенно масово осъзнаха, че Конституцията им декларира права, които държавният ред по един или друг начин не им осигурява.
И докато у нас несправедливостта на прехода наистина е безспорна, и то отдавна, както е безспорно и липсата на последващи действия по-отношение разкриване на истината за него и наказването на виновниците, един въпрос най-накрая успя да се осмисли в обществото и да се разбере неговото истинско значение.
Това е проблемът с политическата система, или по-скоро функционирането й. Нека за целите на този текст да разбираме под „политическа система“ – начинът на формиране и упражняване на политическата власт в държавата. Демокрацията е най-доброто, което е измислило човечеството на този етап и нашата Конституция признава и въплъщава това. Народовластието изисква правото на народа да се самуправлява (т.нар. „суверенитет“ – чл. 1, ал.2 КРБ) пряко (референдуми) или чрез представителство в държавните или местни органи, като сме си избрали парламентарната република като форма на държавно управление (чл. 1, ал.1). Демокрацията предполага политически плурализъм на идеите (чл.11, ал.1) и право на всеки да предлага решения и да гласува за тях (чл. 10, чл. 42, ал.1). Естествено, всичко това е невъзможно без правова държава (чл.4), която предвижда правила действащи еднакво за всички (чл. 6) и разделение на властите (чл. 8), с акцент върху независимостта на съдебната власт, като гарант за законност (чл. 117).
Не така обаче функционира нашата политическа система днес. Пряката демокрация е спъната от неоправдани изисквания за валидност на референдумите. Представителната демокрация е тотално опорочена. Какъв плурализъм на идеите имаш, когато трябва да си плащаш на медии, за да стигне твоето послание до хората? Имаш ли право да участваш в политическия живот, когато мястото ти в листата зависи от ръководството на партията, а не от избирателите, пред които отговаряш? Какъв шанс имат тези, които отказват да вземат пари от едрия бизнес (защото при липсата на средна класа само едрия бизнес може да даде), в конкуренция с партиите на статуквото, отдавна обвързани с частни икономически интереси и медийни групировки? И така нататък, и така нататък...
Оказва се, че демокрацията като състезание на идеи се е изродила у нас (а и не само) в състезание на капитали, и то едри. Като добавим и липсата на независима съдебна система, която да следи за законност и произтичащите от това изборни злоупотреби (фалшификации, купуване на гласове, манипулации на резултати), то къде е конституционното право на избор на българския гражданин? Къде е народния суверенитет? Когато едрия капитал стои зад всяка партия, а той има интерес от статуквото, как да се появи възможност за промяна? За капак виждаме тенденция за неглижиране на Парламента, като върховен орган на власт. А там са нашите представители, които трябва да бранят нашите интереси! Всичко това поражда огромно чувство за безалтернативност и несправедливост, такава система е обречена да възпроизвежда статуквото. Защото то плаща, за да дойдеш ти на власт. И иска услуги.
Макар и функционирането на политическата система да е фундаментален въпрос за демокрацията и от него да произтичат всички останали беди, то гражданският консенсус не се изчерпва само с този въпрос. Такъв може да се постигне по редица проблеми, касаещи фактическото равноправие и равни възможности, според Конституцията и законите. Например правото на лична неприкосновеност и тайна на кореспонденцията, които много често се нарушават от край време чрез подслушвания, произвол на МВР и т.н. Реалното осигуряване на достъп до здравеопазване, образование, гарантиране правото на труд и прочее права, които само формално са заложени в обществения договор. Вярно, има много от правата, които ще си останат по-скоро декларативни на този етап, защото тяхното пълно реализиране зависи от икономическото благосъстояние на нацията, но определено не сме опрели само до тях.
2. Неефективен обществено-икономически сектор.
От край време държавата ни е организирана така, че да бъде методично източвана, а не ефективна. Бенефициентите са същите хора, които плащат на партиите да дойдат на власт. Проблема за ефективността е тясно свързан с този за политическата система. Фасадната демокрация функционира така - едрия капитал се надпреварва помежду си чрез политическите партии, зависими от него, за спечелване на властта. Наградата за победителя е място под държавния чучур от мед и масло, а за загубилия - тежки административни репресии и тъмно икономическо бъдеще. Нищо общо с пазарната икономика.
Ефективност на публичния сектор. Тук мога да задам един въпрос: при над 75 млрд лева БВП за 2011г. (Доклад по отчета за изпълнението на държавния бюджет на Република България – 2011 г.), приходи за републиканския бюджет в размер на над 16 млрд. и разходи в размер на над 18 млрд къде отиват всички тези пари? Отговора – постоянно изтичат по джобовете на разни хора. Защо крием масово данъци? Ами защото знаем, че парите ни отиват не по предназначение, нямаме доверие на държавата. И това не е случайно, защото тя действа непрозрачно! Заменки, приватизация на безценица, парите на държавата се ползват неправомерно от частни банки... Освен това, някой да е доволен от работата на държавната/общинската администрация? Само се наливат едни огромни пари там, а получаваме бавни, несигурни услуги. Корупцията и шуробаджанащината е вървежна навсякъде, защото ти е по-лесно да си платиш или да потърсиш връзки, отколкото да си губиш времето и усилията.  
Ще дам един болезнен пример – обществените поръчки. Благодарение на натиска от ЕС въведохме закон по тази материя през 2004-та година, което е прогресивно. Но този закон масово се заобикаля и не се спазва, липсва всякакъв контрол, парите на данъкоплатеца се дават не за най-добрата оферта, каквато уж е идеята, а на наши и ваши, на завишени цени. Така се храни една приближена до властта олигархия, цената за услугата е голяма, а ефективността – крайно занижена.

Ефективност на частния сектор – той страда от злоупотребите на монополите! Страда дребния и среден производител, който не може да пробие на картелирания от олигархията с подкрепата на държавата пазар. Страда потребителя, който няма право на избор и е постоянно източван от сметки, такси, високи цени и прочее безскрупулни практики. Монополите, картелите, господарите на пазара: всички тези, които пречат на свободната конкуренция у нас чрез злоупотребата с положението си, които безскрупулното цедят бедния потребител, които пречат на икономическия просперитет на нацията - те, те са нашият враг и то по Конституция (чл.19, ал.2)! Държавата („законът“ в широкия смисъл) обаче не само, че не прави нищо по въпроса, а и активно подпомага олигархията, която удобно се е настанила на най-високите икономически позиции. Няма КЗК, няма КЗП, няма ДКЕВР, няма БНБ, няма контрол, няма санкции.
А какво става, когато няма конкуренция – не можеш да избереш по-качественото на по-ниска цена, в крайна сметка: потребителя плаща! Когато работодателя ти фалира под натиска на големите картели – оставаш без работа. И така, накъде вървим – отиваме към все по-голяма концентрация на капитали, но не в ръцете на тези, които са по-добри на пазара, а в тези, които ги крепи или държавата, или създаденото им пак от държавата монополно/господстващо положение. Икономиката ни е като футбола – няма правила, купуват се мачове, правят се схеми, перат се пари, съдиите свирят в полза на няколко големи отбора и това е. Колкото нашите футболни „шампиони“ бият из Европа, толкова и износ на икономическа продукция правим натам.
3. Липса на свобода на икономическата инициатива. Този проблем се съдържа в предния, но е важно да се отбележи, че не може да имаш право на частна инициатива, без да имаш относително равни възможности с конкуренцията, поне на старта. В България, въпросът за „социалната мобилност“ (възможността за изкачване в социалната йерархия) не стои толкова остро, колкото в западните общества. Тук е възможно да тръгнеш от селянин и да станеш Премиер на Републиката.
Трябва обаче да се подчертае, че България се намира в ситуацията на Общ пазар в ЕС, а нивото на образованието и здравеопазването ни, поставя българският гражданин в далеч по-неблагоприятно положение в конкуренция с европейския. А без здравеопазване и наука, какви равни възможности, каква конкурентоспособност? Болният и неукият могат ли да работят пълноценно? Могат ли да се състезават със здравия и образования?
Нека не забравяме и, че в нашата държава, открай време, някои са бутани на старта, а други направо ги довличат на финала. Шуробаджанащината процъфтява на всички нива, определени фирми се толерират от държавата, от статуквото, с което се убиват равните възможности, а с това и конкуренцията. Съгласно чл. 19, ал.1 КРБ „Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива.“ Каква „свободна стопанска инициатива“, когато държавата рекетира повсеместно всеки дръзнал да прави бизнес, ако не е от „нашите, а връзкарството, чадърите и грабителските обществени поръчки раздавани на „който трябва“ заместват предприемчивостта, идеите и труда в пазарната икономика?
Очевидно „пазарната икономика“ и „равните възможности“ не са някаква даденост, която може да си съществува сама за себе си, само ако държавата не се намесва. Напротив, те са ценност, обществен интерес, който изисква колективно действие, за да се гарантира. Кой ще каже, че в България има реална пазарна икономика, кой? Който си мисли, че в България успяват само най-добрите, а не „децата на статуквото“ ли? Който си мисли, че за добър бизнес у нас трябват само идеи и много труд, а не връзки и политически чадъри ли? Има ли такива? Имаме ли равни възможности, не само пред закона, реално дали имаме такива? Питайте къде е дребния и среден бизнес – в канала. Къде е младият кадърен и инициативен българин – в чужбина!
Става ясно, че за прогресивизъм у нас не просто има почва. Семената вече са посяти в гражданския ум не от вчера, но фасадната демокрация пречеше те да получат своя политически израз навреме, което, в съчетание с икономическата криза, отприщи масово недоволство и протестното движение придоби антисистемен характер. Все пак се откроиха прогресивистките идеи – борба с монополите, с корупцията, с бедността, реформиране на политическата система, защита гражданските права, граждански контрол и много други. Осъзнаването на този процес води до извода, че прогресивизъм е нужен на България, защото нещата не могат да продължат така, а алтернативата е екстремизъм. Самозапалванията са само предвестник на това, което ни очаква, ако не прогресираме.
Така се стигна до положението, че и леви, и десни, се обединяват, за да постигнат истински - демокрация, пазарна икономика, законност и правовост. Младите хора, необременени от острото политическо противопоставяне на прехода, са носители на прогресивните идеи и постигат консенсус около едно да го наречем „Движение за нормалност“, защото няма ляво, няма дясно, когато няма нормална държава. Исканията на прогресивистите обикновено са дадености в добре устроените държави, но у нас те са предмет на политическа борба в момента. Неслучайно, след като народния гняв, който роди, наред с разумните, и екстремни и необмислени политически искания, поутихна, постепенно се осъзна нуждата от чист прогресивизъм. Благодарение на протестното движение се повдигнаха шумно много съществени въпроси, което създаде пукнатина в системата, която може да допусне в нея да намерят надмощие прогресивни сили и да я реформират отвътре. От тях ще има нужда до тогава, докато не се възстанови нормалността в държавата и те не изгубят своя смисъл.
А гражданското общество – нека не спира да действа, защото само ние можем да си оправим държавата. „Спасители“ няма.





Няма коментари :

Публикуване на коментар