"Истински прогресивизъм" (част 2)

*В продължение на на статията "Един истински прогресивизъм" (“A True Progressivism”), която преведох и публикувах на 30.03.2013г, сега представям на вниманието ви превод и нейната втора версия „TrueProgressivism”, публикувана също на 13.10.2012г. на страниците на “TheEconomist”. За разлика от предната, която даваше конкретни прогресивистки мерки за решение по проблеми на глобални икономики, тази е по-обобщаваща и декларативна. Пак обаче от нея става ясен прагматичния и гъвкъв характер на прогресивизма, който се прилага различно в различните по условия държави, но запазва основните си три цели – по-справедливо общество, по-ефективно обществено-икономическо устройство, гарантиране на свободата на икономическа инициатива.

** Интерпретиран превод на статията има и във в. "Сега" 

Нова форма на радикална центристка политика е необходима, за борба с неравенствата, без да се пречи на икономическия растеж.

Към края на 19-ти век, първият етап на глобализацията и технологичния напредък трансформират световната икономика. Но „Позлатената ера“ е известна със своето остро неравенство в обществото, с американските „разбойнически барони“ (прозвище на едрите капиталисти от тогава – бел.пр.) и европейската класа на предприемачите-връзкари, притежаващи огромни богатства; концепцията за „разточителното потребление“ датира още от 1899г. Нарастващата пропаст между богати и бедни (и страхът от социална революция) поражда вълна от реформи, от анти-тръстовото законодателство на Рузвелт до „народния бюджет“ на Лойд Джордж. Правителствата насърчават конкуренцията, въвеждат прогресивно облагане и изграждат първите елементи от мрежата за социална сигурност. Целта на тази нова „Прогресивна ера“, както е известна в САЩ, е да се направи общетвото по-справедливо, без да се отнеме от предприемаческата му енергия.

Съвременната политика има нужда от преоткриването на тези идеи – да предложи начини за ограничаване на неравенството, без да засяга икономическия растеж. Тази дилема вече е в центъра на политическия дебат (не и у нас - бел.пр.), но от това се вдига само много шум за нищо. Така, по време на кампанията в САЩ „левицата“ (демократите – бел.пр.) атакуваше Мит Ромни като го наричаше „разбойнически барон“, а „десницата“ (републиканците – бел.пр.) обяви Барак Обама за „класов боец“. В някои европейски страни, политиците просто се предадоха пред тълпата: например Франсоа Оланд с неговите 75% данък върху доходите. В по-голямата част от развиващите се страни тамошните лидери просто замитат под килима въпроса за неравенството: вижте китайската нервна реакция относно увеличаването на местните богаташчета с Ferarri или отказът на Индия да се бори с корупцията.

В дъното на всичко – липсват идеи. Дясното все още не е убедено, че неравенството има значение. Класическата позиция на лявото да вдигне данъците върху доходите на по-богатите и да увеличи държавните разходи още е неразумно, когато икономиките в застой трябва да привлекат инвеститори, както и в случаите, когато държавният сектор вече е много по-голям отколкото Рузвелт или Лойд Джордж някога са си представяли. Това ги прави пренатоварени с обещания за бъдеща щедрост. Много по-драматично преосмисляне е необходимо: наречете го „Истински Прогресивизъм“.

Да имаш или да нямаш?

Трябва ли наистина да се борим с неравенствата? Глобализацията и технологичната иновация успяха донякъде да ограничат неравенството в световен мащаб, като по-бедните страни понастигнаха по-богатите. Но в много държави разликата между бедни и богати се е увеличила. Повече от 2/3 от световното население живее в страни, където разликите в приходите са се увеличили от 1980, по-често са станали направо пропаст. В САЩ делът от националния доход, който получават най-богатите 0.01% (около 16 000 семейства) се е увеличил от малко над 1% през 1980г до почти 5% към днешна дата – по-голяма порция дори от тази на топ 0.01% през времето на т.нар. „Позлатена ера“.

Вярно е, също така, че определена степен на неравенство е добра за икономиката. То кара инициативните да работят здраво и да поемат риск; то награждава талантливите иноватори, които водят икономиката към прогрес. Свободните търговци винаги са приемали, че, колкото е по-глобален пазара, толкова по-голяма ще е наградата за победителите. Но както ще видите в нашия специален доклад от тази седмица, неравенството е достигнало една степен, в която може да доведе до неефективност и да попречи на растежа.

Това е най-видимо в развиващия се свят. В Китай паричните потоци се източват в посока държавни предприятия и вътрешни връзкари; елитът печели от експлоатация на върволицата монополи. Още по-малко има общо с предприемачеството богатството на руските олигарси. Твърде често същото се отнася и за Индия.

В богатия свят, връзкарството е по-добре прикрито. Една от причините, поради която Уолстрийт отговаря за диспропорционалния дял на богатите от приходите е косвената субсидия дадена на т.нар. „твърде-големи-да-фалират“ банки. От лекари до адвокати, много от високоплатените професии са пълни с излишни ограничаващи изисквания. И накрая е най-несправедливото от всичко – неправилно адресираните средства за социални придобивки. Вместо социалните разходи да отидат за подпомагане на бедните, много често те служат за осигуряване на благинки за относително по-заможните. В САЩ помощите за жилище за най-богатата 1/5 (чрез данъчни облекчения за плащания по ипотеки) са в размер на суми четири пъти по-големи от тези за най-бедната 1/5.

Дори този вид неравенство, предизвикан от меритокрацията (управление на способните-бел.пр.) може да засеге растежа. Ако разликите в доходите нарастне достатъчно, това може да намали равенството във възможностите, особено в сферата на образованието. „Социалната мобилност“ (възможността за израстване в йерархията на обществото-бел.пр.) в Америка, противно на очакването, е по-ниска от тази в повечето европейски страни. Разликата в тестовите резултати в училище на децата от богати и от бедни семейства е грубо 30-40% по-голяма, отколкото е била преди 25 години. А по някои показатели възможностите за преминаване от една класа в друга е по-лесно дори в Китай, отколкото в САЩ.

Някои от тези на върха на пирамидата ще останат скептични по отношение на значението на неравенството. Но дори и те имат интерес от ограничаването му, защото, ако то продължава да нараства, напрежението за промяна би се засилило и би довело до политически последици, които не обслужват ничии интереси. Комунизмът може и да е останал в миналото, но има ред други лоши идеи на дневен ред.

Оттук и необходимостта за Истински Прогресивна програма. Представяме нашето предложение, което краде идеи както от ляво, така и от дясно, и цели да се бори с неравенството по три начина, които не засягат икономическия растеж.

Конкуренция, целенасоченост и реформа

Приоритет трябва да бъде атаката срещу монополите и лобистките интереси, по подобие на Рузвелт, независимо дали те са държавни предприятия, като в Китай, или големи банки на Уолстрийт. Развиващият се свят в частност има нужда да въведе по-голяма прозрачност при договорите на държавата и ефективно анти-монополно законодателство. Не е съвпадение, че най-богатият човек на света – Карлос Слим, направи парите си в мексиканския телеком сектор, една индустрия, където конкуренцията е ниска, а цените високи до небесата. В богатия свят също има много работа за вършене. Само част от икономиката на ЕС, например, е истински общ пазар. Друго - училищната реформа и въвеждането на избор са от особено значение: няма финансист на Уолстрийт, който да е нанесъл толкова щети на американската социална мобилност, колкото профсъюза на учителите. Преборването с някои изкривявания, като например някои трудови правила в Европа или остатъците от китайската „хукоу“ система за регистрация на домакинствата, също би дало някакъв резултат.

По-нататък, целенасочено изразходване на държавното финансиране в посока бедните и младите. В развиващия се свят, твърде много пари отиват за всеобщи субсидии за гориво, които диспропорционално подпомагат богатите (в Азия) и скъпи за пенсионната система високи пенсии, които облагодетелстват сравнително заможните (в Латинска Америка). Но най-голямото поле за реформи е системата за социална сигурност в богатия свят. С оглед застаряващите им общества, правителствата не могат да се надяват да харчат по-малко за по-старите, но те могат да намалят темповете на пенсиониране – например, като вдигнат възрастта и да преосмислят целта на много от помощите. Част от парите могат да отидат за образование. Първата „Прогресивна ера“ доведе до въвеждането на публично финансирано гиманзиално образование. Този път целта трябва да е предучилищното образование, както и преквалификацията на безработните.

Накрая, реформиране на данъчната система: не за наказание на богатите, а да се събират пари по-ефективно и прогресивно. В по-бедните икономики, където избягването на данъци е широко разпространено, фокусът трябва да е върху по-ниски ставки и по-добра събираемост. В богатите страни основните повишения трябва да дойдат от премахването на данъчните привилегии, които особено подпомагат богатите (като американската отстъпка за плащане на ипотека); сближаване на разликата между данъчната тежест върху дохода от трудово възнаграждение и този от капиталови вложения; разчитане повече на по-ефективни данъци, чиято тежест да отива в по-голяма степен към богатите, като някои данъци върху имуществото, например.

Различни части от тази програма вече са възприети в някои страни. В Латинска Америка се инвестира в училищата и се вкарват нововъведения под формата на условни плащания за най-бедните; това е единственият регион, където неравенството намалява в повечето държави. Индия и Индонезия обмислят редуцирането на субсидиите за горива. Общо погледнато, докато те изграждат техните социални държави, азиатците са решени да избегнат разточителството на Запада. В богатия свят Скандинавия е най-изобретателният регион. Швеция ремонтира своята общопризнато огромна система за социална сигурност и въведе всеобща ваучерна система за училищата. Великобритания също реформира училищата си и опрости системата за социална сигурност. В САЩ Мит Ромни каза, че иска да промени системата за здравеопазване в посока целенасоченост и да премахне данъчните привилегии, но не влезе в конкретика. В същото време, Барак Обама, един демократ, се позовава на Теодор Рузвелт (републиканец - бел.пр.), а Ед Милибанд, лидер на британските лейбъристи, сега се опитва да се хване за концепцията на Бенджами Дизраели (от торите) „Една нация“ (“One nation”).

Подобно смесване е знак за промяна, но политиците имат още много път да извървят. Инстинктът на десните е твърде често да смаляват държавния сектор, вместо да го подобряват. Неуспехът на предполагаемо егалитарното ляво е по-фундаментален. В богатия свят, на социалната държава не й достигат средства, растежът се забавя, а неравенството се повишава – и единственото, което левицата ражда като идея е по-високи данъци за икономически предприемчивите. Господата Обама, Милибанд и Оланд трябва да предложат нещо, което обещава едновременно справедливост и прогрес. Иначе, всички ще си платим.

"Един истински прогресивизъм"

Това е буквален превод на статията "А true progressivism", публикувана на 13.10.2012г. на страниците на британското издание "The Economist".

* Бел. прев.: Тази статия представя прогресивисткия поглед върху предизвикателствата пред глобалното общество, като се акцентира върху най-големите икономики. Дължи се уточнението, че прогресивизмът е гъвкава идеология, която отчита различията в обществено-икономическото развитие на отделните страни и прагматично предлага различни решения на проблемите, според обстоятелствата. Негови основни задачи обаче остават: по-справедливо общество, с по-ефективен обществено-икономически сектор, подобряване възможността за частна инициатива. За изпълнението на тези цели едни са предписанията за САЩ, други за Китай и Индия, трети биха били за България.

Смели мерки са необходими за борба с неравенството и стимулиране на растежа едновременно.

На 31 Август 1910 г. по време на честване на годишнина от гражданската война в Осауатоми, Канзас, Теодор Рузвелт, тогава бивш президент на САЩ, прави обръщение към хората. В една от най-известните политически речи в американската история, той излага своите виждания относно прогресивната философия. В нея той твърди, че Федералното правителство отговаря за гарантиране равния шанс за всеки и да се бори срещу специалните привилегии и лобистки интереси. „При всяка разумна борба за човешки прогрес - казва той – основната цел, и обикновено единствената, е да се достигне в общи линии равенство на възможностите.“

Един век по-късно, много развиващи се икономики са поставени в условия, не по-различни от тези по времето на Рузвелт. В богатия свят, държавния сектор е станал по-голям, отколкото някой някога си е представял. Но, както богати, така и бедни, в опитите си да подпомогнат растежа и ограничат неравенствата, могат да почерпят вдъхновение от духа на речта от Осауатоми. Три широкомащабни реформи се открояват:

Едната е да се ограничи шуробаджанащината и да се подобри конкуренцията, най-вече в развиващите се пазари. Точно както Рузвелт пречупи американските монополи (тръстове) и пребори корупцията, Китай, Индия и много други развиващи се икономики трябва да предприемат нещо, в опит да повишат доверието в себе си и да атакуват корупцията. В Китай, освобождаването от монопол на икономическите сектори, от минното дело до железниците, ще преориентира икономиката към вътрешно потребление и ще намали разликите в приходите на населението. По-свободен финансов сектор, с формирани на пазарна основа лихвени проценти, ще ликвидира една възможност за концентриране на капитали и икономически изкривявания.

В напредналите страни, премахването на помощите за „твърде-големите-да-фалират“ институции също трябва да бъде приоритет пред прогресивния дневен ред. Също така, това би довело до по-балансирана икономика и ще премахне „рентите“, които стоят зад голяма част от притоците на богатсво на върха. Богатите държави също имат нужда от по-конкурентна среда в традиционно обгрижвани сектори като образованието. Държавата има грижата да инвестира в младото поколение, но също така да осигури стимул на учителите да дават най-доброто от себе си.

Колкото по-скоро, толкова по-добре.

Вторият приоритет в борбата срещу неравенството е по-целенасоченото и ефективно изразходване на обществените средства. Във развиващите се икономики, по-специално в Азия, това означава да се заместят всеобщите помощи за енергия с гъвкави системи за социално подпомагане. Това означава по-широка употреба на условни плащания от бюджета (например – получаване на майчински, ако детето посещава училище, бел.пр.). Полезните практики от Латинска америка постепенно се възприемат и другаде, но има още много какво да се желае: богатите държави могат да приложат идеята за обвързване на социалното подпомагане с програми за подобряване професионалните качества и образование на бенефициентите.

Както богатите, така и развиващите се икономики трябва да се стремят към промени на начина, по-който правителствата харчат – от просто плащане към обвързване с квалификация, и от по-богатите към по-младите и по-бедните. Дори и неравенствата да са незначителни, развитите държави би трябвало да реформират пенсионните и здравните си системи, защото в днешно време разчитането на благоприятни перспективи е неразумно. Загрижеността за преразпределението на ресурса и неговите ефекти върху бъдещия растеж, налагат да се осъзнае следното: колкото по-дълго държавата отлага реформирането на сектора на социалните помощи, толкова повече ще се съкращават инвестициите в младите и бедните.

В днешно време, публичното инвестиране в образование трябва да надхвърли рамките на основното и гимназиалното образование. Подпомагане на лицата в неравностойно положение означава да се започне от предучилищната подготовка и стига до допълнителна квалификация/преквалификация на неквалифицираните. САЩ, например, изостава и в двете области. Правителството изразходва малко над 0.1% от БВП за политики по насърчаване на заетостта, като преквалификация, което е 1/5 от средното за ОИСР. Само половината от американските деца посещават предучилищна. Китай планира 70% от децата й да прекарват по 3 години предучилищна до 2020г.

Третият приоритет е да се реформира данъчната система, да се направи по-ефективна и донякъде по-честна. Критиците на неравенството често промотират като панацея по-високи прогресивни данъци за богатите. И все пак, в повечето държави, извън САЩ, държавното преразпределение е предпочитан инструмент за борба  с неравенството, вместо целенасочената данъчна политика. Данъчното облагане се приема по-скоро като начин за пълнене на държавната хазна, а не като средство за наказание на богатите. Икономистите възразяват, че по-високите данъци имат обезкуражаващ ефект. (От друга страна, господата Пикети и Саес, икономистите които преобразуваха анализа на натрупването на капитали на върха, твърдят, спорно, че горната граница на прогресивното облагане върху доходите може да достигне 80%). Безспорно обаче са възможни компромиси.

В страни, където държавния сектор вече е голям, реформирането на държавните разходи, би трябвало да се предпочита пред вдигането на данъците. Но, с оглед на нестабилността на публичните финанси в повечето държави, повече данъчно облагане може и да се налага, особено в държави с ниско такова бреме, като САЩ. Дори там обаче, високи тавани на прогресивното облагане не се препоръчват. Вместо това, фокусът би трябвало да е към елиминирането на всички изкривявания (у нас – заобикаляния, бел.пр.), които пречат както на прогресивността на облагането, така и на ефективността на самата система.

Вратичката с бонусите, които дават възможност на мениджърите на частни фондове да плащат облекчени, спрямо подоходните, данъци върху приходите си, е нещо такова. Такива са и много други данъчни привилегии, които облагодетелстват предимно богатите. Основен ремонт на данъчния кодекс в САЩ, за да се намалят корпоративните данъци и да се сближи пропастта между данъчното тежест върху прихода от наемен труд и от капиталова инвестиция, ще подобри ефективността и ще направи така, че богатите да плащат по-високи данъци спрямо средното. По - високите данъци върху имуществото биха били ефикасен и прогресивен източник на приходи за хазната. Данъкът върху наследството би могъл да се реформира така, че да се облага индивидуалния получател, а не имота като цяло, както в Германия. Това би накарало богатия да разпределя посмъртно богатството си широко, оттам създаването на наследствени елити по-малко вероятно.

 Част от тази програма вече се възприема, особено в развиващите се икономики. Бразилия направи пенсионна реформа. Китай наля много в социалните услуги в селските райони. Индонезия и, съвсем наскоро – Индия, отрязаха субсидиите за горива. Но в богатия свят, на силните викове срещу неравенството се отговори с недостатъчни усилия за реформи. В континентална Европа не се чува нещо повече от глъчката за вдигане на процентите върху данъците за най-богатите. Британското коалиционно правителство се е заело със системата за социално подпомагане, но отказва да се отърве от безплатните билети за градски транспорт за стари, но заможни хора.

Най-шокиращите недостатъци се проявяват в САЩ, богатата държава, където пропастта между доходите е най-голяма и се увеличава най-бързо. Републиканците с право твърдят, че американската система на здравеопазване, трябва да бъде ремонтирана из основи. Но с острата си реакция срещу държавните харчове за основни услуги, като образованието, както и с промотирането на още съкращения в данъчното бреме за богатите на върха, те подкопават равенството във възможностите.

Демократите са малко по-добре. Барак Обама сам произнесе реч в Осауатоми миналата година, в опит да „облече дрехите“ на Рузвелт. Неравенството, казва той, е „основен проблем на нашето време“. Но предприетите от него решения по въпроса – от вдигане на данъчната ставка за най-богатите до увеличаването на държавните субсидии за пред-колежна подготовка, имаха само козметичен ефект. Рузвелт би бил ужасен от тази плахост. Проблем от такава важност би изисквал нещо много по-смело.