Две думи за гражданското общество

С голямо удоволствие попаднах случайно на едно мое писание във в. "Дума" (да, писал съм там няколко статии :)) от 2008-ма година. С интерес си припомних какво е раждал тогава 21-годишният ми мозък и, понеже статията се оказва леко актуална и днес, реших да я споделя в оригинал, пък на някого може да е интересна :)

Две думи за гражданското общество

Димо Господинов

Преди няколко дни на дебат на клуба на БСМ в Софийския университет относно развитието на ЕС, случайно или не, стигнахме до въпроса за гражданското общество. Или по-точно - защо развитите европейски страни имат гражданско общество, а ние не. На пръв поглед ясен и тривиален въпрос, който е задаван много пъти и който има много и все съществени отговори. Липсата на демократични традиции, изключително ниското самочувствие на българина като личност, неефективната защита на гражданските права на институционално ниво в държавата, безхаберието и корумпираността на управляващата ни "класа" (или "съсловие") - младите знаеха всичко това, а и не само. Чувайки тези отговори, се успокоих. Зарадвах се, че моите приятели от БСМ поне осъзнават къде се крият проблемите. Тогава обаче зададох логичния въпрос - а къде се крият корените на тези проблеми. Никой за съжаление не можа да даде смислен отговор.
Това, че няма демократични традиции, е исторически, обективен проблем. Едва ли можем да виним някой (поне от живите днес) за това. За ниското самочувствие въпросът е спорен. За вярващите - съдбата ни е такава, че да нямаме успехи. Аз обаче не съм вярващ (в религия) и смятам, че ние държим съдбата си в свои ръце и ние определяме жизнения си път. Не можем да очакваме, че някой ще защитава правата ни просто защото е записано някъде. Ами този някой очевидно няма интерес да го прави и само и единствено ние, заинтересованата страна, сме тези, които могат да го накарат да си върши задълженията. Същото се отнася и за произвола на управляващите. Не трябва да им се сърдим за това, че правят каквото си искат, както не трябва да се сърдим на един изтърван кон, че бяга на воля. Когато не те контролират, е нормално да се държиш по-свободно. Трябва най-накрая да осъзнаем, че народът е суверенът в тази държава, а не самата държава. Народът е този, който определя правилата и в чийто интерес СЛУЖАТ така наречените управляващи. Запомнете го добре - те са ни слуги, работници. Ние сме им работодатели. Ние трябва да ги контролираме. Знаем къде се крие проблемът, но не правим нищо по въпроса.
И така се оказва, че всъщност дълбоката причина да няма гражданско общество сме самите ние - гражданите на РБ. Виновни са всички "семкаджии", които стоят отстрани, гледат, люпят семки и плюят боклуци. Виновен съм и аз, че стоя тук и пиша тази статия, а не съм на площада да протестирам... Което ме подсеща, че е време да свършвам.

Философията е ключът към изкуствения интелект

Изумителен поглед в бъдещето, което изглежда не толкова далечно. То поставя нови предизвикателства пред философията и човешката способност да разбира себе си и заобикалящия свят. За първи път превеждам подобен тежък текст и беше трудно, но си струваше. Много се надявам той да се прочете с интерес, но най-вече да си зададем въпросите: „Страх ли ни е от бъдещето?“, „Готови ли сме за промените?“ и „Ще можем ли да осмислим всичко това?“. Заедно с отговорите на тези въпроси можем да научим много и за днешния ден. Аз научих най-вече, че критичното мислене, склонността да се съмняваш и преоценяш е фундаментална за човека като вид и е това, което ни води към прогрес.

В едно особено интересно есе статия в електронното списание Aeon, препечатана във  в. „Гардиън“,  физикът Дейвид Дойч (професор по физика в Оксфорд и основоположник на науката за квантовото изчисляване)  разкрива своите прозрения за настоящето и бъдещето на човешкият вид, но и нещо повече. Според него, изкуствен интелект (ИИ) е постижим, но ще е необходимо много повече от знанието, което компютърните науки и неврологията ни дават, за да развием машини, които мислят като хора.

"Да очакваме, че можем да създадем ОИИ, без да го разберем, е все едно да си мислим, че като построим един достатъчно висок небостъргач той ще полети".

Твърдението, че човешкият мозък притежава възможности, които, в определен смисъл, превъзхождат тези на всички останали познати ни обекти във вселената е безспорно. Мозъкът е единственият обект, който може да разбере дори че космосът е реалност, или че естествените числа са безбройни, или че ябълките падат от дъветата, заради изкривяването на време-пространството, или че поддаването на вродени инстинкти може да е морално укоримо, или дори да осъзнае сам себе си, че съществува. Нещо повече – уникалните му възможности не са ограничени само до такива когнитивни въпроси. Голата научна истина е, че мозъкът е единственият по рода си обект, който може да се придвижи до открития космос и обратно, без да се увреди, или да предвиди и  предотврати метеорен удар, или да охлади предмет до температура с една милиардна от градуса над абсолютната нула, или да търси (евентуално открие) други същества от неговия вид отдалечени на светлинни години.

Но няма мозък на Земята, който дори да се е доближил до познанието за конкретният начин на своето функциониране. Опитите да се постигне общ ИИ (ОИИ) не са прогресирали кой знае колко от самото начало на тази идея преди 60 години.

Въпреки отчайващата поредица от неуспехи,

ОИИ на теория трябва да е възможен

Така е, заради едно фундаментално свойство на физичните закони, а именно – универсалността на изчисляването. Според този принцип, всичко, което законите на физиката повеляват за поведението на материалните обекти, по начало, може да бъде имитирано в дълбоки детайли от някоя програма на добре познатия ни компютър, стига да има достатъчно време и памет.

Та, защо тогава няма развитие в тази област? Според мен е така, защото, както някой мъдрец беше казал, „Проблемът не е в това, което не знаем, а в това, което „знаем“, но не е вярно“. Не мога да се сетя за друга област на познанието, където доминиращите разбирания, не само сред широките маси на обществото, но и сред експертите, да са толкова затормозени от

закостеняли, взаимнообуславящи се, фундаментални грешки

И, все пак, това е и областта, в която все по-уверено се предсказва скорошното настъпване на абсолютен научен пробив.

През 1950 г. Алън Тюринг е очаквал, че до 2000-та година „ще може да се говори за възможността за машинно мислене, без да има кой да ти противоречи“. През 1968г., Артър Кларк предвижда същото да стане до 2001-ва. И, все пак, днес, през 2012г., никой не е станал по-добър в програмирането на ОИИ, отколкото е бил самия Тюринг.

Това стечение не изненадва все по-намаляващата групичка на противниците на идеята за възможността въобще да се създаде ОИИ. Но от другата страна на научната барикада признават, че тази поредица от провали трябва да бъде обяснена или поне грешките да бъдат  философски осмислени, т.е. - рационализирани.

Самото понятие ОИИ е пример за една такава рационализация в една област на научни търсения, която преди се наричаше ИИ – изкуствен интелект. Но ИИ постепенно беше пригодено да описва най-различни компютърни програми, като: игри, търсачки и чат-ботове, докато О за „общ“ не беше добавено, за да направи възможно свързването на понятието отново с първоначалния проект, но сега с общото разбиране, че ОИИ е просто нещо по-умно от чат-бот.

Друг вид рационализация се прокара по линията на мисълта: „ОИИ не е нещо кой знае какво; все пак, съществуващият софтуер е вече толкова умен или дори по-умен, но не по човешкия начин, а ние сме  твърде суетни и твърде обременени културно, че да го оценим.“ Това схващане успява да създаде някакво раздвижване, защото се обръща към трайните масови заблуди, характерни за културния релативизъм, както и към сходната мисъл, че „ние хората се гордеем с позицията си на уникален животински вид, но тази гордост трябва да се основава на нещо друго, защото те, [компютрите], също имат „език“, инструменти... И самосъзнание.“ Помните ли значението, което се придаваше на компютърната система във филмите за Терминатор, „Скайнет“, която се беше „осъзнала“?

Това е просто още едно погрешно философско схващане, достатъчно само по себе си да блокира какъвто и да е работещ подход към ОИИ. Фактически, всеки съвременен софтуерен инженер може, ако иска, да програмира компютъра да има „самосъзнание“ в поведенческия смисъл на думата – например, да може да мине „теста с огледалото“, която включва разпознаването си и научаването на неща за себе си чрез огледало. Доколкото ми е известно, никой не прави това, вероятно защото е колкото безполезно, толкова и тривиално качество.

Може би, причината „самосъзнанието“ неоправдано да се свързва с ОИИ е, че благодарение на теоремата на Гьодел и други най-различни противоречия във формалната логика през 20-ти век, вътрешната рефлексивност на индивида под всякаква форма се е считала за някаква тайнствена мистерия. Така и съзнанието. А с него имаме и друг проблем – неяснотата на понятието: терминът има огромно разнообразие от значения. От една страна, се поставя философския проблем за природата на субективните усещания („qualia”), който е тясно свързан с проблема за ОИИ; но от друга страна „съзнание“ е това, което губим при достатъчна доза упойка. Много животни определено имат такова.

ОИИ със сигурност ще бъде способен на самоосъзнаване,

но това ще е така, защото той ще бъде Общ: той ще може да възприема всякакъв вид дълбоки и трудно доловими неща, включително себе си. Това не значи, че маймуните, които минават „теста с огледалото“ имат нещо общо с „общият интелект“, на който ОИИ ще бъде изкуствена версия. Всъщност, страхотното изследване на Ричард Бърн за мемите  на горилите разкри как маймуните могат да се учат на полезни практики една от друга, без дори да осъзнават за какво са им: това е обяснението за поведенческия характер на маймунското познание.

Определящото качество на интелигентното същество, човек или машина, е неговата креативност.

По ирония на съдбата, тази поредица от рационализации (ОИИ вече е постигнат/тривиален е/ съществува при маймуните/ е културна заблуда) е огледален образ на тезите на лагера „ОИИ е невъзможен“. За всеки техен аргумент от рода на: „не можете да направите ОИИ, защото не може да се програмира човешката душа“, лагерът „ОИИ е лесно постижим“ отговаря – „ако мислите, че механизмът на човешкото познание е качествено различен от този на маймуните, то тогава трябва да вярвате в свръхестествената душа“.

“Всичко, което не знаем все още как да програмираме, се нарича „човешки интелект“

е друга подобна рационализация. Тя е отговор на аргумент, развит от философа Джон Сиърли (от лагера на скептиците), който обръща внимание, че още преди съществуването на компютрите, парните двигатели и по-късно телеграфните системи са използвани като метафора за това как човешкият ум би трябвало да работи. Според него, надеждата, че ОИИ е възможен се крепи на сходна несъдържателна метафора, а именно, че умът е, в най-общи линии - компютърна програма. Но това не е метафора, универсалността на изчисляването следва от познатите ни закони на физиката.

Някои предлагат идеята, че мозъкът използва квантово изчисляване, или дори хипер-квантово изчисляване, като по този начин оправдават провалите за създаване на ОИИ, поради все още незапълнени празнини във физиката на частиците. Мога да обясня защо аз и повечето ми колеги занимаващи се с теорията на квантовото изчисляване не считаме, че това е правдоподобно обяснение на уникалните свойства на човешкия интелект, но ще се отклоня твърде много от темата на тази статия.

Идеята, че ОИИ са „хора“ беше заложена още в първоначалната концепция. Ако има програма, на която ѝ липсва дори едно единствено когнитивна качество, което е характерно за човека, тогава по дефиниция тя не би била ОИИ; използването на не-когнитивни качества (като например процент на съдържание на въглерод), за да се опише личността, би било „расистко“, дискриминирайки силиконовият мозък пред органичния. Но фактът, че способността да се дават нови обяснения е уникалното, морално и интелектуално значимата функционалност на „човека“ (хора и ОИИ), и това той постига по механизма на отправяне на предположения и последваща критика, променя всичко.

Понастоящем „личността“ е често разглеждана по-скоро символично, отколкото фактически – като титла, като заявка за перспективата на един организъм (маймуна, зародиш, корпорация) да бъде „личност“, което значи да постигне някаква философска или практическа цел. Това не е добре. Оставете настрана терминологията; променете я, ако трябва, защото наистина има причини да се третират различни същества с уважение, да не се нараняват и т.н. В същото време, разликата между реални хора, обусловена от някакъв обективен критерий, и други организми има огромно морално и практическо значение и би било жизнено важно за една цивилизация, включваща ОИИ-та.

Например, самият факт, че не компютъра, а програмата, която върви на него, е личността повдига нерешени философски въпроси, които ще станат пратически, политически в първият момент, в който ОИИ се създаде – веднъж инсталиран ОИИ на компютър, отделянето му от него би било убийство (или поне „затворничество“ или робство, в зависимост от случая), също както отделянето на човешкият ум от неговото тяло. Но, за разлика от последното, една програма с ОИИ може да бъде разпространена на множество компютри с едно натискане на  бутон. И сега, докато изпълняват все още идентични стъпки (т.е. преди да са подложени на различна среда и да са се развили различно, когато са взели различни решения), тези програми една и съща личност ли са или са много различни личности? Дали ще имат право на един глас или на много? Изтриването на една от тях убийство ли е или е малозначително нападение? А, ако някой луд програмист, вероятно незаконно, създаде милиарди от различни ОИИ личности, дали на един компютър или на много, какво става тогава? Те също са личности с права. Всички ли ще могат да гласуват?

По-нататък, при положение, че ОИИ ще носи качеството креативност, ще трябва дълбоко да преосмислим понятието „програмиране“. Да се отнасяме към ОИИ като към останалите компютърни програми би се възприемало като промивка на мозъка, робство и тирания. Дори и като посегателство към дете, защото „програмиране“ на вече стартиран ОИИ, за разлика от познатият ни днес случай, включва образование. Съдържа също и дебат, както морален, така и фактически. Игнорирането на правата на ОИИ би било не само въплъщение на злото, но и път към катастрофа:

креативните същества не могат да бъдат поробени завинаги.

Някои хора се чудят дали трябва да се радват на такъв свръх-робот и/или как бихме могли да ги програмираме така, че да са неспособни да навредят на човека (подобно на „трите закона на роботиката“ на Азимов), и/или да ги спрем да научат опасни теории, като например – за необходимостта вселената да се превърне в кламери. Това не е проблем. Винаги е имало такива случаи, в които изключително креативни личности са могли да бъдат хиляди пъти по-продуктивни от обикновените хора - икономически, интелектуално или под каквато и да е друга форма; и, ако тези личности използват способностите си за да вършат лошо, а не добро, то те могат да причинят огромни вреди.

Такива феномени нямат нищо общо с ОИИ. Битката между „добро“ и „зло“ е стара колкото човешкият вид и ще продължи, независимо от хардуера, на който върви. Проблемът е, че ние искаме разумът с (морално) добри идеи винаги да побеждава злият ум, биологичен или изкуствен; но ние сме погрешими същества и нашата концепция за „добро“ има нужда от постоянно преосмисляне и подобряване. Как обществото може да бъде така организирано, че да поощрява подобен прогрес? „Да поробим всеки разум“ би бил катастрофален отговор, а „да поробим всеки разум, който не изглежда като нас“ не би бил кой знае колко по-различен.

Един от изводите е, че

трябва да спрем да се отнасяме към образованието (на човеци или на ОИИ) като към инструкция

– като средство за пренасяне на съществуващо безалтернативно знание заедно с условието съществуващите ценности да се възпроизвеждат покорно. Както Карл Попър беше писал (в контекста на научните открития, но това се отнася в еднаква степен и към програмирането на ОИИ и обучението на деца): „няма такова нещо като инструкция, идваща отвън... Ние не откриваме нови факти или нови ефекти като ги копираме или като ги извеждаме индуктивно от наблюденията си, или по какъвто и да е друг начин за „инструкция“ от околната среда. Ние по-скоро използваме метода на опита и елиминирането на грешката.“ Това е, в общи линии, механизмът предположение-критика. Ученето трябва да бъде нещо, което новосъздаденият разум прави за себе си и сам контролира.

Не обръщам такова внимание на тези философски проблеми, защото се страхувам, че ОИИ ще бъде измислен преди да сме разработили понятията, с които да го разберем и интегрираме към нашата цивилизация. Всъщност, причината е точно обратната: убеден съм, че неуспехите ни да създадем ОИИ се дължат не на компютърната наука или невропсихологията, а на това, че философският прогрес, който би бил ключов за неговото бъдещо интегриране, е също така и предпоставка за неговото възникване на първо време.

Липсата на напредък при разработването на ОИИ се дължи на тежко „задръстване“ с погрешни концепции. Без епистемологията (теория на знанието) на Попър, не можем още в началото да се сетим дори каква точно функционалност трябва да достигнем, за да създадем ОИИ. А Попъровата епистемология дори не е широко позната, камо ли да бъде достатъчно добре разбрана, че да се приложи. Да гледаме на ОИИ като на машина за преобразуване на опити, награди и наказания в идеи (или по-лошо – само в типове поведение) е същото като да опитваме да изцелим инфекциозни заболявания чрез балансиране на телесните чакри: безполезно, защото тези методи се коренят в архаични и дълбоко сбъркани светогледи.

Докато не разберем, че начинът на функциониране на ОИИ е качествено различен от този на всеки други вид компютърна програма, ще продължаваме да удряме в празното пространство. Ако не спрем да се мъчим с програми, чието „мислене“ е изначално неспособно да нарушава предефинирани рамки, значи се опитваме да пренебрегнем определящото качество на интелигентното същество, на личността, а именно – креативността.

Изчистването на това „задръстване“  само по себе си няма да ни даде отговорът. Но, все пак, с помощта на тези нови разбирания можем много по-лесно да стигнем до него. Защото още една последица от възприемането на целта с тези ѝ качествени характеристики е това, че, след като хората ги имат, а маймуните – не, информацията за това как да я постигнем трябва да се съдържа в относително малкият брой разлики между ДНК кода на човека и на шимпанзето.  Така, от една страна, мога да се съглася с лагера „ОИИ е неминуем“, че най-вероятно една единствена идея ни е необходима за така очакваният пробив. Но, от друга страна, това трябва да е една от най-гениалните идеи за всички времена.

Челен сблъсък между религия и наука, между догма и прогрес.

Случайно попаднах на една статия на сайта на Ричард Доукинс със заглавие „Християнскигрупи искат от съд в Канзас да спре въвеждането на научни стандарти впубличните училища“. Темата: конфликтът между религия и наука. Историята ми се стори толкова показателна, че реших да я преведа и споделя. Тя е много добра илюстрация за 2 неща: 1) Научният подход, като прагматичен, отворен към новото, прогресивното и допускащ постоянна еволюция на „истината“, е най-доброто ни средство за изучаване на действителността; 2) Науката все повече ще влиза в подобни челни сблъсъци с догмата, суеверието и страха от промяна на мисленето и обществото...

Християнски групи са подали няколко съдебни жалби във Федералния окръжен съд на Канзас за оспорване решение на местния Образователен съвет за прилагане на широк набор от научни държавни стандарти. На 11 юни,  Съветът е приел универсален набор от научни стандарти, с цел уеднаквяване на преподаване в училищата на целия щат от детската градина до 12-и клас. Религиозни групи са провокирани от това, че техните вярвания са неглижирани във въпросните стандарти и не им е обърнато достатъчно внимание.

Според становище, публикувано на сайта на на „Тихоокеанския институт за справедливост“, преподаването на наука във всички публични училища в щата може да създаде „враждебна към религията образователна среда“. Институтът, чиято цел е да защитава „религиозната свобода, родителските права и други граждански свободи“, са недоволни от факта, че новите научни стандарти не равнопоставят еволюционната теория на Християнската вярва в „Сътворението“.

В жалбата се твърди, че новите стандарти ще „дадат предимство на религиозни схващания, които не са съвместими с теологичните вярвания на жалбоподателите, с което публичната власт ги поставя в неравнопоставено положение спрямо другите религии“. Групата е поискала от съда да спре изпълнението на т. нар. „Научни стандарти за Следващото поколение“ и съответните обучителни стандарти и общообразователни рамки.

Друга група – Граждани заобективно публично образование (ГОПО) са завели жалба на 26 септември, с която искат новите образователни стандарти да не се прилагат. Според тях, научните стандарти „ще доведат до това, че публичните училища в Канзас ще въведат и установят не-теистичен светоглед“, което, според групата, е нарушение на Първата и Четиринайстата поправка на Конституцията на САЩ.

Брад Дакъс, адвокат, се оплаква, че обучаването на децата, че „Сътворението“ не е истина, е нарушение на техните права. Според него, преподаването на наука, „която по никакъв начин не е съобразена с религиозните вярвания на хората, е погрешно“.

Според ГОПО, пък,  научните стандарти съдържат в себе си една „внушена Правоверност“(КАКВА ИРОНИЯ!!! – бел. пр.), която подкопава разбиранията на вярващите.

Горното преведох и споделям с безкрайно уважение към членовете на всички религиозни групи и без да слагам знак за равенство между прояви на религиозен фанатизъм в САЩ и умерената вяра в Бог.

100

Изминаха 100 дни от началото на протестите #ДАНСwithme. По тоя повод се изписаха сума ти коментари, обобщения, че дори и възпоменания. Напоследък все повече упреци, някои заслужени, други – не. Ето и моят преглед върху най-спорните моменти от настоящото състояние на протеста. Ще кажа само истината.

Протестът е платен от ГЕРБ/РБ и свързани с него/тях икономически интереси? (Сорос не го коментирам, защото това е смешно, а се смяхме достатъчно).

Протестът възникна като напълно спонтанно като реакция срещу напълно бруталното назначение на Д.П. за шеф на ДАНС, но не само. Той е част от един процес на осъзнаване на обществото и целенасочено противодействие на олигархичния модел на управление, срещу чиито признаци и последствия гражданите недоволстват от началото на Прехода, включително и през тази зима.

Не може да се плати/организира такова нещо – 100 дни хиляди души по площадите. Това не може да го направи ГЕРБ, камо ли пък РБ, които не са известни със своята масовост. Доказателство за това са събитията от 4-ти септември, когато видяхме колко са силите на партиите да мобилизират хора. Видяхме и ясно изразената негативната реакция на протестиращите срещу опитът на Борисов да се представи за водач на протеста, чрез напълно изманипулиран „жест на одобрение“ пред камерите.

Иначе, играчи, включително и задкулисни, които да имат интерес от успехът на протеста – бол. Те няма как да не подпомагат по скрит/открит начин протеста, включително и чрез платени групи. Както и БСП го правеше през зимата. Но, ако всичко беше платено и организирано, къде са хилядите "платени протестиращи", след като ГЕРБ открито вече заяви, че подкрепя протеста?

Протестът е „окупиран“ от „десните“, които „реанимират“ старата десница.

Ще припомня каузата на протеста: „Борба срещу олигархичния модел на управление“. Когато казах на една немска журналистка, че „десницата“ подкрепя #ДАНСwithme, тя умря да ми се смее и каза, че „няма такова нещо като протестираща десница“. И че по цял свят подобни протести са „леви“.

Какво се случи у нас? Първите дни, първият месец протестът беше една огромна амалгама от най-различни хора и искания – от „безусловен базов доход“ до „България има нужда от Дьо Гол“. Още от началото обаче започнаха едни процеси сепаратизъм и политическа приватизация на протеста, смея да кажа, подхранвани от външни на протеста сили. Т.е. борбата за власт се намеси.

От една страна БСП успя да прибере членовете и симпатизантите си още на 3-я ден. Паралелно с това вървеше усилена пропаганда, че протестът се плаща и организира от ГЕРБ или че е „атака целяща убийството на лявото в България“. Лека полека, доверени и авторитетни за „лявата“ публика лица и говорители се разколебаха и напуснаха протестното движение, като възприеха критичен курс. Така пропагандната максима на Гьобелс за „лъжата изречена 1000 пъти“, която става истина и теорията на „рефлексивността“ могат да обяснят как наистина „лявата“ аудитория в голямата си част се отдръпна от протеста. „Десните“ окупират площада, просто защото левите ги няма.

От друга страна, някои постоянно се опитваха да рамкират гражданското недоволство и да го насочат в удобна политическа посока. Имаше откровени изблици на нетолерантност и агресия спрямо инакомислещите в рамките на самия протест. „Червени боклуци“ не го броя толкова, защото, колкото този възглас е стар и неадекватен, защото олигархията се пребоядиса няколко пъти, толкова и засягането от него е един комплекс, който аз, например, не нося, защото е част от едно минало противоборство. Но, все пак, разделителните линии постоянно се чертаеха и опитите за противодействие често оставаха или неразбрани, или просто безплодни.

Отделно от това, важен фактор е и умората, която отказа доста от хората да излизат на площада всяка вечер. Тези, които се умориха са повечето политически неангажирани и за тях не е нормално да водят толкова дълги битки.

В съвкупност от всичко това, накрая на площада се оказаха наистина преимуществено избиратели и активни симпатизанти на „десните“ партии в България. Което при кауза „борба с олигархичния модел на управление“ поставя въпросът: „Кое е дясното и кое е лявото в България?“. А т.нар. „реанимация“ на РБ е нищо друго, освен следствие на това, че те подеха каузата на протеста като своя. За разлика от БСП, чиито активисти твърдят, че олигархичния модел на управление е „нещо нормално“, а хората, които протестират срещу това са едва ли не заблудени идеалисти.

Дотук с „лявото“ и „дясното“ като напълно условни и изпразнени понятия.

Протестът умира

Не, той не умира. Намалят хората на площада – това е нормално. Всъщност, изумително е, че #ДАНСwithme продължава вече над 100 дни. Това е показателно само за едно – процесът на осъзнаване, за който споменах в началото, е вече много назрял и хората са станали адски решителни и непримирими. Т.е. – нещата са необратими.

Това, което ще се случи с протеста е, че той ще се трансформира. Енергията ще премине в друго, по-ефективно и целенасочено състояние. Хората няма да се откажат да искат по-добра България и ще намерят как да го направят. А, който се съпротивлява, ще намери място на бунището на историята.

100 напраи ти ве, протест! ;)

За Смирненски, света и как го чувстваш

Днес се навършват 115 години от рождението на Христо Смирненски.

Не искам да идеологизирам творчеството му, защото той е велик поет, неговата поезия е непреходна и универсална, за разлика от идеологиите, които се менят от днес за утре и служат повече на злободневието, отколкото на ценностите.

Винаги ме е впечатлявала обаче неговата социална чувствителност. Душата на този поет е втъкана в "улицата", той живее и диша с нея и усеща нейните проблеми. Смирненски успява по страхотен начин да пресъздаде обществената драма във времето, в което е живеел.

Вниква в дълбоката същност и несправедливост на онзи свят, символизиран от града, който създава среда на изначална обреченост и предопределено нещастие:

“Какво им даваш от разкоша си

ти - толкоз щедър към едни,

а към бездомните Гаврошовци

жесток от ранни младини?”

(„Братчетата на Гаврош” )

„Завърнал се в къщи — безхлебен,

пиян пак — бащата ругай:

и своя живот непотребен,

и своята мъка без край.”

(„Зимни вечери”) 

„По детското чело ще легнат сенки, влажните очи ще заискрят омраза и редом със своите одрипани братя ти ще свиеш своите малки, черни, изподраскани юмручета:

- Два свята, единият е излишен!” („Босоногите деца”) 

Чувствителен е към моралния упадък на града и неговата същност:

„Върху стройното й тяло, върху младостта и цветна,

като черни пипала се плъзгат погледи отвред

и в усмивки иронични блика мисъл неприветна,

че цветята се купуват, а и тя е чуден цвет.”

(„Цветарка”) 

„Но щом простре ръка душата ти да вземе,

тя в миг ще се смути:

Всесилникът Живот преварил я навреме -

и ти... отдавна без душа си ти!”

(„Улична жена”) 

Младата душа на Смирненски не остава безразлична и към незавидното битие на трудещите се:

„Слезни в тия мрачни утроби

на хищната - майка земя,

слезни между братята роби -

в морето от вечна тъма,

и твоята лампичка бледа

ще бъде там ярка звезда,

там сноп от лъчи ще огледа

зловещия храм на труда,

зловещите тези идоли,

де няма ни нощи, ни дни.

Надоле, надоле, надоле -

надоле слезни!”

(„Въглекопач”) 

„Но с дъх отровен фабриката хладна

погуби свежи младини

и ето: вече хищница нещадна

челото в смъртен полъх вледени.”

(„Жълтата гостенка”) 

Поетът чувства гневът, който се натрупва в обществото, вижда как енергията на онеправданите се събира и не вещае мир:

„Но дебне улицата със закана,

настръхнала подобно огнен змей,

прикрила пламъците на вулкана,

при първи зов на празнична камбана

готова лавата си да разлей.”

(„Улицата”) 

„В тълпите смълчана е буря незнайна;

стопено е слънцето в тях.”

(„Тълпите”) 

„За въздух жадни са гърдите,

очите молят светлина,

един копнеж, мечта една

гори и се топи в душите

и през сълзи и кървав гнет,

през ужаса на мрак студен

разбунен вик гърми навред:

"Да бъде ден! Да бъде ден!"”

(„Да бъде ден”) 

И много други негови творби говорят повече от едно послание – „Приказка за стълбата”, има страхотна сатира, модерни шегаджийски творби като „Баланиади” (препоръчвам го :)) и много други.
Направих този преглед не за да внушавам някакви политически послания или да използвам творчеството на Смирненски за едни или други цели, както много често се е случвало в миналото. Не, не искам и да се връща комунизма или България да става Северна Корея – редовен етикет за всеки, който повдигне социална тема.

Искам да кажа само едно – този поет е велик и ми е особено любим, поради неговата социална чувствителност. Смирненски успява да почувства духа на улицата, да усети мъката й и да я пресъздаде брилянтно – нещо толкова дефицитно в наши дни. Не трябва да си затваряме очите пред това, което се случва около нас, а трябва да се стремим всеки ден да подобряваме средата си и да правим живота на всички ни по-добър и по-справедлив. В противен случай ни чака гняв, размирици, революция, диктатура или каквото и да е, но със сигурност не можеш да си добре, ако другите около теб са зле.

Смятам, че това е универсалното послание на този поет, роден преди точно 115 години...

КОНФОРМИЗМЪТ УБИВА. ЧАСТ 2.

Когато писах „Конформизмът убива“, не очаквах, че ще ми се наложи да пиша втора част. Поводът за тази статия беше назначението на Делян Пеевски и кръстопътя, на който бяхме застанали – да оставим този брутален акт на управленско безобразие да се размине или не. Обобщих тогава мненията защо протестът #ДАНСwithme иска оставка – за да покажат гражданите, че вече не търпят задкулисие и управление на олигархията. Това да бъде възпитателен урок, първа стъпка към отстраняването на олигархията от властта и вдъхване на надежда на българите, че не всичко е загубено.

Тогава изглеждаше, че сме отказали да се смирим и снишим за пореден път и не искаме да се съобразяваме с плачевната и абсурдна действителност на България, в която публичната власт е узурпирана отдавна от мафията и задкулисието, грабежът и наглостта бяха станали правило.

Победихме страха в себе си и въстанахме срещу „реда на нещата“. Сега пак сме на кръстопът и пак конформизмът е опрял огнестрелно оръжие в слепоочието ни. Избираме между това дали да продължим да се борим чрез мирни демонстрации и силата на словото или да предпочетем груби и радикални действия срещу властта и държавните институции. Чудим се дали да приемем помощта на политически партии, с което да ни яхнат и вкарат в техния партиен сценарий за борба за власт, или да браним неговия граждански и антисистемен характер.

Пред мен този избор не стои. Категорично смятам, че протестът трябва да запази своята основна идея и послание – борба срещу олигархичния модел на управление, борба за нови ценности и морал, която минава през оставка на това правителство за назидание на всички следващи. Тази битка не става с Борисов начело и не може да се спечели с бой с полицията или обсада на Парламента.

Защото, всъщност, силата на протеста е в неговата морална кауза. Ние не можем да се мерим с властта нито с пари, нито с влияние, нито с груба репресивна сила. Много поздрави на всички наивници, които смятат, че могат да сплашат българската жандармерия. Явно не са ходили никога на мач. Който пък счита, че бой над протестиращи ще се осъди в Европа, да си отвори гугъл и да провери как приключват протестите там. Тука направо с перце ни галят...

Ние искаме едно правителство да подаде оставка, защото считаме, че задкулисието и управлението на олигархията са абсолютно недопустими и България трябва да поеме по нов път, при който прояви като назначаването на Пеевски се наказват всеки път жестоко. Единственият начин да ги накараме да си тръгнат е да убедим обществото, че властта от тук нататък не може да се упражнява по същия начин, защото противоречи на фундаментални принципи на демокрацията. Само масова обществена нетърпимост към това правителство може да ги накара да си подадат оставката, за да се спасят от политическо унищожение. И в тази връзка, хората, които сочат с пръст (т.е. – протестиращите), трябва да са морален контрапункт, ценностна алтернатива на този олигархичен модел на управление, за да получат доверие от обществото. Това трябва да са хора, които последователно и категорично отхвърлят фасадността, задкулисието, демагогията и отстояват демократични ценности.

Не това ни се предлага обаче. Борисов се опитва да яхне протеста като се превърне в негов изразител и призовава за „единение“ в името на общата цел. Всъщност на всички е ясно, че търси откъде да понапомпи рейтинг и да предотврати предизвестения си край, като се изкара по най-нагъл начин лице на една кауза, която не споделя и изразява реално.  Негови защитници изтъкват, че няма как да се води борбата без най-голямата парламентарно представена партия. Че трябвало да се избере „по-малкото зло“, за да мобилизира хора, да помага с организацията на блокади, за да може да „получим оставката“. Както и че "комунистите" били давали властта само с бой, каквото и, по дяволите, да значи това.

Това всъщност е конформизъм, връщане към схемата на зависимости, към ориенталската демокрация в български вариант и съобразяване с нейните "правила". А конформизмът убива. На първо време удушава каузата на протеста – няма как да бориш олигархичния модел на управление с Борисов начело или дори в един отбор. Това е човек, който е един от символите на мутренския преход в България, стоял начело на едно правителство ярък изразител на интересите на олигархията и никога не казал и една думичка срещу същата тази клика. Апропо, да сте чули Борисов да осъди самия Пеевски? А да е предложил мерки за преодоляване на олигархичния модел на управление? Няма и да чуете. В този смисъл, няма как да има „единение“ с него в името на обща цел, защото с нищо не е показал, че имаме общи цели.

Този конформизъм убива и облика и тежестта на протеста. Само граждани, които показват, че изповядват европейски и демократични ценности имат моралното право да искат оставка на настоящия кабинет, а не партийната опозиция – в Парламента и извън него. Не и тези, които пристигат с автобуси (нищо против самото превозно средство) мобилизирани под партийна команда, за да се бият с полицията, да трошат и дърпат заграждения. Това няма нищо общо с демокрацията, тъй както и кабинетът на Орешарски е дълбоко нелегитимен.

Не на последно място, конформизмът убива като гони неконформистите от протеста. Тези автентичните, идеалистите, тези които наистина вярват в каузата, най-ценният ресурс на гражданското движение. Емоционалният и морален двигател на площада. Тези хора, за които няма „по-добра олигархия“, които носят европейските ценности в себе си и са излезнали наистина в опита си да прекратят един порочен модел.

В крайна сметка, единственият шанс на това движение е да се отърси и разграничи категорично от опитът на Борисов, както и други партии, да го яхнат и да се представят като негов лидер. Само така се запазва смисълът от исканата оставка – за да покажат гражданите, че вече не търпят задкулисие и управление на олигархията. Това да бъде възпитателен урок, първа стъпка към отстраняването на олигархията от властта и вдъхване на надежда на българите, че не всичко е загубено. Противното е загуба на кауза, на облик и на поддръжници и край на протеста в неговият автентичен вид.

Както каза Христо Иванов: „Бройки или кауза. Сега е моментът на избора.“ Аз бих  добавил с помощта на един голям мечтател - Steve Jobs и един традиционен лондонски слоган, давал надежди на лондончани по време на ВСВ: Конформизмът убива. Stay hungry, stay foolish, keep calm and protest authentic or not at all.

Спокойно, г-н Борисов, ще си почистим масата...

Най-мразя когато съм се наял и тъкмо тръгвам да си почистя масата и мине майка ми и ми каже: "Димо, почисти си масата." Това ме вбесява понякога (ще си каже някой, че се товаря за глупости, но е факт :)). Защото за страничния слушател (а и за самата ми майка) остава впечатлението, че аз имам нужда от подобно наставление, за да направя нещо, което така или иначе вече правя. Мен това ме обижда, най-малко - дразни.

По същият начин се почувствах и когато прочетох следното изказване на Бойко Борисов: "Излизайте на улицата, за дападне правителството" 

Датата на това изявление е 02.09.2013г. Изминали са близо три месеца, откакто е започнал протестът #ДАНСwithme, през което време ние направихме това:

и това: 

включително и това:

както и това: 

баце, не забравяй това:

а ние това: 

както и това: 

и много, много други моменти, изпълнени с автентична гражданска енергия и воля за промяна на олигархичния модел на статуквото. 

Включително и от 1 месец подготвяме т.нар. „Голямо посрещане” на 04.09. 

Така че, баце да не ни дава акъл какво да правим, при положение, че вече го правим. Да не се прави на по-голяма наша „майка” или „баща”, отколкото всъщност е. Утре ще се съберем независимо дали поредният политик, слуга и инженер на статуквото, призовава за това. А някои ще дойдат дори въпреки този призив, който е обиден. Най-вече заради това, че хора, които са символ на олигархичното управление у нас си позволяват да менторстват на свободните граждани на България.

Граждани срещу мафията, не забравяйте колко сме много и колко сме силни и елате утре (04.09.2013) на площада, не защото една или друга марионетка ви призовава, а защото ясно сте осъзнали, че повече не може така!

П.П. Мамо, обичам те, нищо, че си приличате с Бойко (не по престъпленията, разбира се) и сте от една зодия :)

Седем урока за устойчивост от „Стар Трек“

Принципите от легендарната поредица „Стар Трек“ остават изумително съотносими към проблемите на устойчивостта и днес, пише Ейми Ларкин*

Капитан Жан-Люк Пикар: Нали знаеш, Джорди, прекарах по-добрата част от живота си опознавайки космоса. Изучавал съм нови светове, срещал съм десетки нови видове. И вярвам, че всяко едно откритие е било полезно само по себе си. Но сега изглежда, че... след всичко това, аз всъщност съм... помагал да се унищожи това, на което държа най-много.

Капитан-лейтенант Джорди Ла Фордж: Няма да свърши така, капитане. Все още имаме време да оправим нещата.

- от Стар Трек: Следващото поколение, „Силата на природата“ (1993) 

Излъчван в рамките на пет десетилетия и няколко поколения, Стар Трек е оказал дълбоко влияние на много от нас. Всяко от превъплъщенията му – шест телевизионни сериала и 12 филма – повдигаха въпросите за смелостта, състраданието, приятелството, амбицията, най-различни политически и социални структури, решения на проблеми и околната среда.

Привързаността към идеята за защитаване на всички живи същества и хабитати се забелязва през цялата поредица и нейните принципи я правят особено значима за занимаващите се с проблемите за устойчивостта днес. Ето някои от уроците по устойчивост, които Стар Трек ни дава:

Относно биоразнообразието:

Др. Миранда Джоунс: Разбирам, г-н Спок. Триумфът на сътворението е в неговото безкрайно разнообразие.

Спок: И начините, по които нашите различия се съчетават, за да създават смисъл и красота.

- от Стар Трек, "Нима няма красота в истината?“ (1968) 

Спок: Да преследваш видове до тяхното унищожаване не е логично.

Кърк: Каква ирония. Когато хората убиваха тези същества, те унищожаваха своето собствено бъдеще.

- от Стар Трек IV: Пътуване до вкъщи (1986)

Основното правило, в общи лини, казва: Не се бъркайте на населението на чуждата планета, тяхната история, култура или околна среда. Това е особено актуално днес. Нашата експлоатация на природни ресурси на длъж и на шир води до измиране на животински и растителни видове с изключителна скорост (30-50% от всички видове може да изчезнат до средата на века) и унищожаване на хабитати, включително океани, гори и годна за дишане въздушна среда в градовете и околностите им.

На Земята, това Основно правило би могло да звучи така: Не разваляйте околната среда и нейното биоразнообразие.

Въпреки, че някои закони, като щатският  Закон за застрашените видове (Закон за биологичното разнообразие у нас, бел. пр.), се опитват да защитят биоразнообразието, те постоянно са атакувани от тези интереси, които намират защитаването на планетата за ненужно или неудобно. И там идва урокът на Стар Трек по счетоводство. Докато икономическата дейност не включи дългосрочното въздействие върху природата в сметката по краткосрочните цени, няма да има „предпазен парапет“ между човешкият хабитат и пустинния пейзаж.

Относно дългосрочното мислене:

Капитан Спок: Преди два месеца, кораб на Федерацията е забелязал експлозия на една от луните на Клингон, Праксис. Считаме, че става дума за прекомерна минна дейност и недостатъчни мерки за сигурност.  Разрушаването на луната означава фатално замърсяване на техния озон: Те ще изчерпят своите запаси от кислород за 50 Земни години. Заради прекомерният размер на техния военен бюджет, клингоните няма да имат средства за да се справят с тази катастрофа. Миналият месец,по заръка на посланика на Вулкан, започнах разговори с Горкон, председателят на Върховния съвет на Клингон. Той предложи да започнем преговори веднага.

Адмирал Картрайт: Преговори за какво?

Капитан Спок: Изтегляне на нашите космически бази и постове в Неутралната зона, за да сложим край на една непрекъсната враждебност, която Клингон повече не може да си позволи.

- от Стар Трек VI:  Неоткритата страна (1991г) 

За да последват ценностите на Стар Трек, корпорациите трябва да предприемат нов подход в своята научноизследователска и развойна дейност (НРД).  Единият вариант е, ако НРД гениите, мениджърите и финансистите свържат своите основни стратегии. Ако успеят да съчетаят в едно  дългосрочното въздействие от дейността си и опазването на природните ресурси при планирането на корпоративната политика във всяко отношение, експертите им по устойчивостта, ще бъдат много по-доволни.

Понякога НРД може да приеме формата на патентно сдружаване – дори и с конкурентни компании – за да се решат проблеми дори по-належащи от тримесечната печалба (вж Основното правило по-горе). Инженерите на General Electric и IBM биха могли да си сътрудничат, за да решат с общи умствени и технологични усилия проблема с ограничения капацитет на съхранение на енергия от възобновяемите източници, например. Авторските права имат нужда от преформулиране също толкова, колкото и бизнес моделите.

Ние също можем да направим това. Все пак, Федерацията сключи мир с Клингон, за бога!

Относно бюрокрацията:

Др. Маккой: Мисленето на бюрократа е единствената константа във Вселената.

- от Стар Трек IV: Пътуване до вкъщи (1986) 

Стар Трек казват тежката си дума, с дълбоко презрение, за тези, които използват правилата, за да покосят разума и смелостта. Добре казано.

Относно иновациите:

Спок: Учебната задача „Кобаяши Мару“ най-често води до опустошаване на ученици и екипировка. Доколкото си спомням, ти мина теста три пъти. И твоето решение беше, можем ли да кажем, уникално?

Кърк: То просто имаше качеството никога да не е пробвано.

- от Стар Трек II: Гневът на Хан (1982)

В годините ми на работа с бизнеса по решаването на наистина трудни проблеми, винаги съм била вдъхновявана от изобретателността на инженерите. Веднъж един висш мениджър каза: „измислете нещо, това ви е приоритета“. Инженерите се превърнаха в „демоните на изобретателността“.

Полезната техника на главен инженер Скот при телепортация предлага същият урок както и безизходната задача Кобаяши Мару в Академията на Звездния флот. Както умните преговарящи знаят, винаги е добра идея да погледнеш на проблема от друг ъгъл или, може би, дори да го преформулираш. Например, Скоти научи – от посещението на Спок от бъдещето – как е открил транссветлинната телепортация: сменил е променливите. (каквото и да значи това, бел. пр.)

Скоти: Пускането на транссветлинния лъч ми изглежда като да се опиташ да уцелиш летящ куршум с по-малък куршум докато носиш превръзка на очите и яздиш кон. [Спок си пише нещо на лист хартия]

Скоти: Какво е това?

Спок: Твоето уравнение за постигане на транссветлинни лъчове.

Скоти: [чете уравнението]Я виж ти! Никога не ми е идвало на ум да мисля за пространството като нещото, което всъщност се движи!

- от Стар Трек XI: Бъдещето започва (2009)

За борбата с големите неща

Пикар: Върни се! Промени нещата!

Кърк: Мисля, че шансовете са срещу нас и положението ни не е розово.

Пикар: Може да се каже.

Кърк: Ако Спок беше тук, щеше да каже, че аз съм едно нерационално, нелогично човешко същество, след като тръгвам на таква мисия... Звучи забавно!

- СтарТрек: Поколения (1994) 

Може би най-тежкият проблем пред въпроса за устойчивостта е фактът, че има толкова много неща, които да се променят. Точно сега законите на природата и правилата на бизнеса са в директно противоречие и срещу тези, които се опитват да обърнат курса, съпротивата е жестока.

Какво да направим най-напред? Как да измерим ефективността на вложените средства? Какво би могло да фалира компанията и до каква степен можем да поемаме рискове? Нито един от тези въпроси няма прост отговор. Може би, прозрението на Стар Трек за преформулиране на проблема е истинското решение.

Повечето от мисиите в Стар Трек са израз на амбиция за славни дела, която със сигурност е необходима и сега. Всички от нас, които се занимаваме с някакъв бизнес, сме запознати с високите очаквания за работещ устойчив модел в глобализирания свят. Наистина, много високи очаквания.

Относно риска:

Капитан Пикар: Възможно е да не допуснеш нито една грешка и отново да загубиш. Това не е слабост. Това е животът.

- от Стар Трек: Следващото поколение, "Максимално действие" 

Като експерти по устойчивост, ние трябва да се приспособим към една реалност на голям риск/голяма възвръщаемост, която е новият работен терен на световният бизнес както правят нашите колеги финансисти. А корпорациите също трябва да оставят място за грешки. Тъй както фондовете за рисков капитал (venture funds, бел. пр) обикновено не обичат да инвестират в предприемачи, които не са се проваляли, големите международни компании също трябва да станат по-толерантни към риска, за да се създадат нови бизнес модели.

Кажете на своите шефове какво е казал Пикар. Смелостта трябва да е също толкова важна, колкото и изобретателността, ако искаме да предпазим нашият невероятен дом – Земята.

Относно работата с бизнеса

Мр. Спок: Има една стара поговорка от Вулкан: „Само Никсън може да отиде в Китай“. 

- от Стар Трек VI:  Неоткритата страна(1991)

Упоритите и убедени бизнесмени са най-подходящите кандидати да бъдат тези, които могат да обърнат траекторията на световната икономика и грижа за околната страна. Тези от нас, които не са брилянтни инженери или учени могат да станат смели мениджъри, инвеститори, изпълнители и политици, които да поведат човечеството по пътя на тези важни промени.

Устойчивият бизнес трябва да съчетае в себе си амбицията за славни дела и абсолютното преклонение пред природата, демонстрирани в Стар Трек.

*Ейми Ларкин е автор на книгата „Дългкъм околната среда: Скритата цена на промяната на глобалната икономика“ и бивш директор на “GreenpeaceSolutions” .

Статията е отпечатана във в. "Гардиън". Линк от оригинала на английски език - тук.