Защо и как олигархичното управление води до бедност?

     

       Този въпрос си задаваме почти от самото начало на прехода. След като зимата дойдоха сметки за ток, по-големи, отколкото по-голямата част от населението на страната въобще могат да платят, по тази тема все повече тръгнахме да се доближаваме до истината. Тогава се заговори за злоупотребите на монополите и господарите на пазара, за демагогстващия политически картел, за превземането на градове от групировки (ТИМ във Варна), за политическата система като цяло. Когато всички тези въпроси се поставят във връзка с невъзможността на хората да си плащат сметките, значи започва да изкристализира изводът, че олигархичното управление води до бедност.

     Днес, 3-4 месеца по-късно пак протестираме срещу олигархията и мафията във властта. Поводът – безкрайно скандалното назначаване на Делян Пеевски за шеф на ДАНС, но причината е същата. Изборът на Народното събрание, подкрепен с довода – "ако не изберете Пеевски, пада правителството", както и предшестващите го и последвалите го събития, доказват, че Орешарски и управляващото мнозинство са подчинени на задкулисни сили (олигарси). Ние нямаме доверие на правителството, че управлява в наш интерес и искаме оставка. Просто и ясно.

     Поради безкрайно наглите опити  на набедената за „лява“ БСП да представи днешният протест за някаква „класова борба“, богатите срещу бедните и прочее манипулации, ще се опитам накратко и съвсем опростено да посоча връзката между олигархичното управление, което наблюдаваме вече 24 години у нас и срещу което протестираме сега, и бедността.

     Kак олигархичното управление води до бедност?

1. Какво е олигархично управление – в съвременния смисъл на думата (вж. тук), "олигарси" са онези състоятелни граждани, които са монополизирали държавната изпълнителна и законодателна власт. „Олигархично управление“ е такова, което се извършва от олигарси, а демокрацията или липсва, или е фасадна (симулативна, само на ужким). Ние си мислим, че избираме, но други управляват, каквото и да изберем.

2. То подкопава растежа. Според руския политолог Д.Орешкин, „Олигархическият капитализъм е номенклатурен капитализъм, по определение неефективен“. Т.е. той харчи повече, отколкото произвежда. В България, олигарсите са наследниците на червената върхушка, които превзеха националния ресурс, станаха много богати, без да произведат нищо. Когато средствата за производство се държат в такива ръце, които са свикнали да вземат, но не и да дават, то тези средства най-често не се използват ефективно, икономическите субекти са неконкурентноспособни на световния пазар, постепенно се пилеят и накрая се губят, с което губи и цялата нация. На вътрешния пазар, тези олигарси мачкат, под благосклонния поглед на държавата, своята конкуренция, с което убиват този важен за растежа механизъм – на икономически алтернативи, информиран избор на по-изгодното, победа на най-добрия.  А обратното на растеж е обедняване. Пример за отделен сектор на олигархично управление е енергетиката, която е пробита от всякакви схеми за източване на ресурси, което я прави страшно неефективна и непроизводителна. ГЕРБ не реформира системата, а още повече я затлачи, а БСП, ДПС и Атака решиха да не разтурват схемата на своите олигарси, а да прехвърлят загубите на НЕК, с което уж намалиха сметките (после ще ги платим с данъци).

3. То изкривява процеса на преразпределение в обществото. Социалната държава е всъщност осигуряване определени материални предпоставки за нормалното развитие на личността чрез общи средства. Целият този процес е всъщност преразпределението – събиране на общи средства чрез приходната част на бюджета (данъци) и целево разходване чрез разходната част. Олигархията го изкривява по два начина:

1) На входа – като приема чрез своите партии закони, които ги освобождават от данъчна тежест (например, плосък данък – БСП, други привилегии, косвени данъци и т.н.). Същите политици на власт им осигуряват чадъри и за незаконната им дейност. Съдебната система съди по един начин за тях, по друг – за обикновените граждани и предприемачи.

2) На изхода – като получават обществени поръчки на завишени цени, като източват бюджета по един или друг начин, когато се ползват нецелесъобразно с финансовата подкрепа на държавата (КТБ, например, чието лице е Делян Пеевски). Като получават държавни предприятия и имоти на безценица (престъпна приватизация, заменки, концесии, други схеми).

Така събираме едни пари за данъци, които, вместо да отиват за осигуряване на равни възможности за социално включване на всички и социална държава, отиват за допълнително обогатяване на олигархичния капитал. И все по-голямо пропадане по спиралата.

4. Олигархичното управление стимулира емиграцията на българите – човешкия ни ресурс. Младите и подготвени кадри бягат, защото, когато икономиката се базира на източване на държавата, когато липсва конкуренция, прогресивните качества и умения не се ценят нито като отношение, нито като заплащане. Бедността, до която води всичко това, кара да емигрират и обикновените работници, заради по-добро възнаграждение и социални условия на Запад.

В обобщение - борбата срещу олигархичното управление на страната е в най-голяма степен борба срещу бедността. Освен това, тази битка е и за просвещение, за повече ценности, морал, демокрация, солидарност, перспективи за развитие и растеж - всичко това, което щеше да го има, ако я нямаше олигархията, и без което допускаме тя да бъде на власт.

За мантрата „Нов Изборен кодекс” или как се променя политическа система.

               

Понеже стана много актуална темата за промяна на политическата система – нещо, за което се говори от 2001-ва насам, а на мен ми е лична кауза от 2006-та, както и за приемането на нов Изоборен кодекс, искам да разясня какво означава понятието „политическа система” и как реформирането на изборното законодателство й се отразява.

            Политическа система. Ще избягам от класически правни понятия, за да бъде максимално достъпно изложението ми. Та, политическата система, най-общо може да се определи чрез разбиването й на 3 елемента:

            1) Субекти на властта – граждани, институции и органи, които упражняват властта в страната (законодателна, изпълнителна, съдебна) – гражданите пряко, Парламент, Министерски съвет, министерства, ВСС, съдилища, прокуратура и т.н. В това число са и медиите, като необходим комуникатор между публичните институции, органи и гражданите.

            2) Правилата по които се излъчват, структурират, организират, функционират и контролират субектите на властта и медиите по т.1 – Конституцията, Избирателен кодекс, Закон за съдебната власт, Закон за политическите партии и много, много други.

            3) Фактическото поведение на субектите на властта и медиаторите по т.1 – как гражданите гласуват и за какво, гласуват ли въобще, има ли морал в политиката, протестират ли гражданите, на какви теми, медиите какво отразяват, какво се чете, гледа, слуша от гражданите и т.н.

           След това кратко разяснение, всички виждаме, че Избирателния кодекс е малка част от политическата система. Това говори за 2 неща: Той не може да се разглежда отделно от всички останали компоненти и ефектът от промяната му е толкова малък, колкото и дялът на изборното законодателство в политическата система. Нека не се хващаме на мантрата, че „Нов изборен кодекс ще промени света”. Важна е неговата промяна с вкарването на един преференциален вот, например, но далеч няма да цъфнем и вържем само с него.

            И, ако си говорим за полезните ефекти, които всенародния протест #ДАНСwithme може да постигне, аз имам друга идея. За мен много по-важно е правителството на Орешарски да си подаде оставката под уличния натиск. Поради простата причина, че така реформираме т.3 от описанието на политическата система по-горе и то по много по-радикален начин, отколкото всеки друг „Нов Изборен кодекс” би могъл. Какво имам предвид в „1-2-3” стилистика:

            1) Управляващото мнозинство извърши очевидна колаборация с мафията и олигархията с назначението на Делян Пеевски. Наказваме ги с непримирими протести до оставка и така им даваме ясен урок какво не трябва да правят. Ако искат да оцелеят, трябва да променят поведението си.

            2) Даваме ясен знак и за гражданите – ние можем да сваляме правителства, когато определени норми се нарушават по недопустим начин. Утре отново може да има груби постъпки, ние си знаем – можем, зависи от нас, ще ги свалим, ако са неморални. Променяме нашето поведение, като си избиваме завинаги от главата прокобата „нищо не зависи от мен”.

            3) Даваме знак на обществото и медиите, дори и на тези, които не са подкрепили протестите срещу мафията и олигархията, че това е важен и актуален проблем. От тук нататък нека това да стане централна тема за дебат, да има чуваемост по този въпрос, да се предприемат мерки за решаването му с приоритет.

И не да ми обяснява Дър-Дърева, че бедните не се интересували от мафията и олигархията във властта. Олигархичния модел на управление на държавата и икономиката води до бедност и безпросветност. Неслучайно причината (а не повода) за зимните протести беше абсолютно същата, каквато и сега – безперспективна, затлачена, олигархизирана обществено-икономическа система, която може да позволи енергийната мафия да направи сметките за тока непоносими и която може да назначи един откровен олигарх и медиен бос като Делян Пеевски за председател на службите за сигурност.

Ай сиктир, #ДАНСwithme.

Политически компас по пътя към нормалността

         Днес си припомних за един много добър сайт - "The political compas", в който всеки може да си направи тест за политическа ориентация, след който може да узнае къде се позиционира по оста ляво-дясно/авторитаризъм-либертарианство.

         Защо е важно да си направим такъв тест? Защото е крайно време да започнем да наричаме нещата с истинските им имена. Защото абсурдът в България е довел до това БСП, тоталитаризма, шуробаджанащината, олигархичното управление, беззаконието, популизма, неморалността да е "ляво", а всичко що й опонира да е "дясно" с някакви нюанси и вариации. И по тази причина хора с леви убеждения, които съвсем основателно опонират на Столетницата, излизат "десни" у нас, а хора с десни уклони се зоват "социалисти". Даже пишат и книги по темата. 

         Защо препоръчвам именно този тест? Защото той се опитва да извлече фундаменталните ценности на попълващия го и на тяхна основа да го ориентира в координатната система ляво-дясно/авторитаризъм-либертарианство. Защото, в крайна сметка, партиите трябва да са изразител на нашите ценности, а не ние да като папагали просто да повтаряме спуснатите от ръководствата политики. И после по това да съдим кое било "ляво", кое "дясно". Така подвеждащи и неясни са всичките "гласоводители", "барометри" и т.н. Едно на ръка, че те ни предлагат изрезки от програми и проста машинка калкулира по проста формула кои програмни лозунги припознаваме, но и друго, че не ни позволяват да се откъснем от ежедневно-публицистичния характер на политическите програми на партиите и да погледнем към по-фундаменталната истина. 

         За да не изгубят завинаги смисъл тези основни политически понятия (а те не са безполезни), нека най-накрая да започнем да ги изпълваме със съдържание. А то се крие в ценностите. И може би, един ден ще имаме партии на ценностите, а не партии на ръководствата. Което значи истинска демокрация.

           Аз направих своя тест и за мен няма никакви изненади - център-ляво. Така, че не ме наричайте "десен" на площада, просто защото не приемам демагогията и олигархичното управление. И не съм "червен боклук", защото някакви паразити са окупирали тази идея и се опитват да сложат петно и на мен. Няма да стане.

          

Не се казва „Извинявам се“, а „Моля да ме извините“

             Днес ще бъде десетият ден от събуждането на свободния човек #ДАНСwithme. Протестът започна по повод назначаването на Делян Пеевски за шеф на ДАНС. Въпреки първоначалното си упорство, под натиска на гражданите мнозинството отмени изборът на Пеевски, нарече го грешка и „се извини“, без да е ясно точно на кого и за какво. Поиска шанс за правителството на Орешарски, който пък предложи една компилация  от всички сънища и мечти на протестиращите в последните 10 години. Какво всъщност става, може ли и как сегашният политически елит да бъде извинен?

      Назначението на Пеевски управляващите не считат за грешка. За тях политическият гаф е непредвиждането на сериозната реакция, изразила се в масови протести. Както изневерилата половинка, която казва „Съжалявам“, но всъщност съжалява за това, че са я хванали, а не за прелюбодеянието. Нека излезнат и кажат защо го назначиха. Ама честно.

            Какви изводи си направиха управляващите? Ангел Найденов:„Хората имат право, неслучайно се вслушваме в техния глас“ Не го виждаме обаче по техните действия. Т.е. – демагогията продължава. И не само. Който е гледал детски филми (предполагам всички), знае, че когато е притиснат, злодея омеква изведнъж, става мил и добър, обещава всичко. До момента, в който се почувства по-свободен и нанесе коварен удар в гръб.

            В тази връзка – искат „нов шанс“. Няма вече как да получат такъв шанс. Късно е либе за китка. Защо? Защото не може да правят реформите, които искаме, без да им имаме доверие. Това е толкова просто. Никой не вярва, че те през времето за „нов шанс“ няма всъщност да почнат да се окопават подмолно във властта, докато не се почувстват по-уверени и да почнат пак с наглите изпълнения. А обещанията за промяна всъщност да се превърнат в „подмяна“ и/или извращаване на смисъла на исканите реформи.

      Какво да се прави? Ами, за мен нещата са прости. Казусът е морален и политическата криза е въпрос на липса на доверие у политическите субекти. Съвсем оправдано. Следователно трябва да се действа в посока връщане на доверието в управленския елит, извиняването им. Това няма да е лесно, но за целта:

         1) Задължително оставка. Не може да имам доверие на правителство, което открито сътрудничи с олигархията, а после се страхува да си подаде оставката. Нека си преживеят катарзиса като сдадат властта.

            2) Действия по законодателни промени, целящи отпушване на системата още в рамките на този Парламент, демократизирането й и гаранции, че олигархията все по-трудно ще може да влияе на политическите процеси в страната. Например – изменения в ИК, закон за медиите, с който да се забранява концентрация и участие на офшорки в собствеността им, прозрачно финансиране на политическите партии и т.н.

            3) Това може да стане чрез сформиране на ново Правителство, както предлага Георги Кадиев, с доверието на всички партии в Парламента. То да действа под егидата на Президента, с  ограничен срок и единствена цел – подготовка на нови избори.

            4) Ако сегашните парламентарни партии не постигнат този консенсус – то значи не отговарят на новите стандарти за политическо доверие и следват нови избори, за да бъдат заменени от прогресивни сили. Междувременно, до разпускането на Парламента, може да се приеме бърз ремонт на ИК, ако има политическа воля за това.

         Така виждам някакъв изход от кризата на доверие в политическата система. Просто трябва най-накрая да ни докажат политиците, че работят за нас, че имат морал и достойнство. Пъненето като магаре на мост за сегашното Правителство може само да влоши нещата. Без доверие то няма как да работи. Освен това, напрежението може да ескалира, което да доведе до кървави ексцесии. Моля се да не се случва това и тогава няма да има вече прошка.

            А ние продължаваме своята битка на самоуважение и нови стандарти за управлението на страната ни. Неделя, 18.30 МС, София #ДАНСwithme 

Оставка на Правителството, какво следва след това?

Правя този кратък юридически преглед, за да внеса яснота около правните последици на една евентуална оставка на кабинета на Орешарски и какви ще бъдат политическите сценарии след това.

Ако разумът надделее и Правителството си подаде оставката, следват изброените действия и процедури:

1) Оставката се гласува от Парламента – чл. 111, ал.1, т.2 вр чл. 84, ал.1, т.6 Конституция на Република България.

2) Президентът връчва „проучвателен мандат” на първата политическа сила, която трябва да посочи кандидат за премиер и да предложи състав на Правителство в 7-дневен срок – чл. 99, ал.6 вр. чл. 99, ал.1 и 2 КРБ.

3) Ако първата сила не се справи със задачата си, мандатът се връчва на втората, която също има 7-дневен срок. Ако и тя не успее, Президентът връчва мандат на някоя друга парламентарна група, за да състави правителство пак в 7-дневен срок.

4) „Ако не се постигне съгласие за образуване на правителство, президентът назначава служебно правителство, разпуска Народното събрание и насрочва нови избори” – чл. 99, ал.5 КРБ.

     Както виждаме, от момента на подаването на оставката, до разпускането на Народното събрание, при добра воля на парламентарните групи и Президента, може спокойно да мине 1 месец време. Въпросът който следва е – може ли за това време да се приемат изменения в Изборния кодекс?

            Процедура за приемане на изменения в закон (вкл. и кодекс):

1) Право на законодателна инициатива имат всеки народен представител и Министерски съвет (чл. 87, ал.1 КРБ). Преди внасяне на законопроекта се дава 14-дневен срок обявяване на проекта за становище на заинтересованите лица и органите по изпълнение на акта (чл. 26, ал.2 и чл. 27, ал.2 Закон за нормативните актове). Този срок масово не се спазва, дори не е предвиден в новия Правилник за организацията и дейността на НС.

2) Законопроектите се внасят при председателя на НС (чл. 72, ал.1 ПОДНС). Председателят в 3-дневен срок разпределя законопроекта по комисии – чл. 73, ал.1 ПОДНС.

3) Комисиите обсъждат законопроекта не по-рано от 24 часа и не по-късно от 21 дни от получаването на проекта и изготвят становище по него – чл. 74 ПОДНС. След което го внасят за разглеждане в пленарна зала.

4) Народните представители разглеждат законопроекта не по-рано от 24 часа от внасянето му за разглеждане и го гласуват на две четения в две отделни заседания. По изключение може и в едно заседание – чл. 76 ПОДНС.

5) След приемането на закона, той се обнародна в Държавен вестник и влиза в сила 3 дни след публикуването, ако не е предвидено друго – чл.34-45 ЗНA. 
           Като сметнем всички срокове по процедурата, излиза, че законосъобразно законът може да бъде приет за 20 дни. Длъжен съм да отбележа, че дори и законът да се приеме незаконосъобразно (т.е. да не спази изискванията в закона и правилника), той е валиден и произвежда действие. Такива примери – бол, най-пресен е този от последните дни на 41-вото НС, в което пак „нямаха време” за промени в ИК, но пък приеха набързо изменението в ЗПИЛЗВДД (поправката Янев).
            През това време правителството на Орешарски ще работи в оставка и ще може да изпълни така "неотложните" си задачи под строгия поглед на гражданите. После следват от 2 до 3 месеца служебно правителство, назначено от Президента, който за момента е най-адекватният политик в държавата.

      Изводът – при положителна воля е възможно да се приемат предложения за изменения на ИК и съпътстващи закони, с които да се поотвори системата, и след оставка на Правителството. Проблемът е, че всички тези предложения са прът в колелото на олигархичния модел на управление на държавата и бизнеса. Съмнявам се, че в настоящият състав на Парламента има полтици – мъже на място, които да имат волята да ги приемат, без да ги подменят. Ако имахме такива политици, сигурно днес нямаше да сме на протест.

            Всеки ще бъде съден, според постъпките си – достойните ще бъдат поощрени, а мършата ще изчезва за винаги...

Разликата между граждански протест и политическа манифестация

*Със специална молба моите приятели политолози да ми спестят малко от подигравките след този ми опит в тяхната сфера :)

Със зараждането на гражданското общество у нас и особено с оглед актуалните събития в страната все по-често се употребява изразът граждански протест като синоним на всякаква масова проява срещу властта, която не се оглавява официално от партия. Напоследък хората все повече се объркват – кога протестите са граждански и кога политически, може ли граждански протест без политически искания, не е ли всеки протест политически, защо се наричат граждански и т.н.

Според моето виждане, разлика има, тя е отчетлива и е крайно време вече да я правим, да използваме понятията с истинското им значение. Мисля, че има поне 3 белега, по които можем да отличим гражданският протест от политическата манифестация.

1. Очевидното – първото се организира от граждани, а второто от политически партии или НПО с конкретни политически предложения.

2. Гражданският протест е демонстрация на недоволство, отрицателно отношение, с което политиците да се съобразят (не на ГМО, не на Шистовия газ, не на олигархията, не на мафията и т.н.). Политическата манифестация изразява положително отношение към определени политики или партии (искаме нов ИК, искаме ГЕРБ, искаме БСП, искаме нова конституция, искаме нещо си).

3. Гражданският протест не прави положителни политически искания. Той се съпротивявава срещу определени явления от публичния живот. Ако има конкретни позитивни предложения за определени политики, то това е политическа манифестация.

И сега, относно протестът, който тече в момента – граждански ли е или политически? Според мен, това е чисто граждански протест. На въпрос – искането за оставка не е ли политическо? Не, не е. Подаването на оставка може да е политически акт, но нейното искане е чиста форма на недоволство на гражданите. Най-острата форма, но не и предложение за конкретна политика. 

За да стане по-ясно, една близка до живота аналогия. Политиците са професионалисти, ел. техници, да речем. Гражданите сме потребители на техните услуги – искаме да ни инсталират бойлер, например. Не е твоя работа да казваш как точно да се инсталира бойлера, ти чакаш резултат. И като няма резултат, няма да платиш и ще се обадиш на друг техник.

Да питат политиците гражданският протест за конкретни политически искания е все едно ел. техника да ме кара да му посоча коя точно жичка да свърже, за да ми тръгне бойлера. Това не е моя работа. Аз само залагам стандарта на отношенията ни – искам работещ бойлер, иначе си заминаваш. Орешарски ми гръмна бойлера и сега казва – кажи какво да направим да не гърми друг път? Сори, пич, мен не ме интересува, заминаваш.

Ето защо, призивите към протестиращите граждани да „се обединят около искания”, различни от оставка, е въдица, която цели да превърне гражданският протест в политическа манифестация, с което да го провали. Опитът да ни плашат, че после идвали ГЕРБ е толкова тъпо и нагло поведение, колкото ел. техникът да ми каже – защо ме уволняваш, като след мен ще дойде пак някой некадърник. Аз отказвам да приема, че алтернатива на олигархичното управление в България няма!

Аз имам сърце. Или защо бих си подал оставката, ако бях на мястото на Орешарски.

Вчера гледах интервюто на Орешарски по сутрешния блок на БТВ. Първо, поздравления за сносната журналистика към Виктор и Ани - рядкост е. Чисто човешки обаче, едно нещо ми направи силно впечатление. Орешарски няма сърце. Личи му по погледа. Мисля си, че и вместо мозък има калкулатор, но това няма значение. Преди всичко - няма сърце.

Аз обаче имам сърце. И се опитах да се поставя на негово място – какво бих отговорил на неколкократните питания дали ще си подам оставката? Сърцето ми каза веднага – да, подавам оставка! Но за разлика от друг път, след последващият разумен анализ, се съгласих с този непокорен мускул от моето тяло. Ако бях Орешарски, бих си подал категорично оставката по следните 3 причини:

1) Липса на доверие. От тук нататък, всяко предложение на правителството ще се посреща на нож, ако ще и да е най-прекрасното на света. Доказателство за това е, че преди 1 седмица, четох и обсъждах програмата на правителството с интерес, а вчера дори не го слушах какво ми говори по БТВ. - „Who cares какво предлага Орешарски, след като грам не му вярвам. Аз знам, че той иска нещо да ме излъже, има някаква уловка. Хак да му е по всеки повод!” – Така всяка опозиция ще печели, а всеки подкрепил правителството ще губи. Не може да твърдиш, че си отговорен държавник, а да искаш да работиш в такава обстановка. Не можеш да ми обясняваш, че имаш спешна работа за вършене, програма и т.н., а да ми изреждаш само колко пари трябва да договориш, какви фондове да усвоиш и да не можеш да изредиш 3 точки от програмата си. Аре няма нужда.

2) Покажи, че си личност, „независим експерт”. Самият Орешарски в същото това интервю каза, че го питали дали е луд да стане премиер, че бил поел този ангажимент, за да свърши важна работа и прочее ала бала. И веднага след това – ще си подам оставката, само ако загубя доверие в парламентарните групи, които ме подкрепят – т.е. ДПС и БСП. И каква точно личност и независим експерт си, ако за теб обществените нагласи нямат значение, а е важно какво ще решат партийните централи? На каква точно самостоятелност се уповаваш? Ти си очевидна пионка. Ако имаш претенции за нещо повече – покажи независимост и си подай оставката. Иначе излиза, че ти грам нямаш мнение, а си прост изпълнител на БСП и ДПС.

3) Светът не свършва с това правителство. А то ще свърши скоро. И след това какво ще правиш, Орешарски? Как ще живееш, ще емигрираш ли? Защото, нека не се заблуждаваме, откритото служене на олигархията не остава незабелязано. Така, както Волен Сидеров се беше барикадирал снощи под масата, унижен, смачкан и предрусал от наркотици и всякакви упойки, така може и ти да си един ден. Орешарски, на твое място щях да се опитам да се подготвя за живота след властта, защото този момент наближава. Ей, освен това, с една оставка няма да може да лъсне истината, че няма да си изпълниш програмата, което би те реабилитирало сред някои, нали?

Но ти, Орешарски, никога няма да стигнеш до тези изводи, защото нямаш сърце. Нямаш смелостта да си отговориш на въпросите, ти си кукла, бледа кукла. Защото сърцето отговаря, умът – оправдава и обосновава.

Аз обаче не съм Орешарски и слава богу. Мен не ме е грижа какви сметки си правят политиците. Аз не съм политик. Аз съм гражданин. Ние налагаме стандарти, а не правим политики. Не търпим олигархията и няма да оставим нейното правителство на власт, само и само да не би тя да се върне под формата на ГЕРБ. Прави, каквото трябва, апък да става, каквото ще!

Ние се усмихваме, защото се събудихме и денят е прекрасен. 

Конформизмът убива. Или защо трябва да искаме оставка на правителството Орешарски.

След като стана ясно, че Пеевски ще бъде отстранен от поста си шеф на ДАНС, сега на дневен ред е друг въпрос. Това е – какво искате с тези протести? Оставка на Орешарски ли? Какво целите с тази оставка?

            На първите два въпроса отговорът е очевиден – искаме оставка на Орешарски. Третият въпрос поражда множество спекулации, като тезата, която се лансира от управляващите е позната и от зимните протести: „Какво сега, да дойде ГЕРБ на власт ли искате?”

            Позволете ми да не се съглася с манипулацията, разпространявана от БСП и ДПС чрез ТВ7 и да кажа ясно, че не протестирам, за да дойдат ГЕРБ на власт. В искането за оставката на Орешарски съзирам 3 цели:

1) Възпитателен ефект. На първо място това. Подобно на наказателното право, така и в гражданския контрол, основно място се отрежда на възпитанието на провинилия се. Тук имаме демонстрация и яснота, че правителството и мнозинството правят задкулисни договорки с олигархията, че направо мафията ги държи за топките. Това е обществено неприемливо, като реакцията е протест до оставка. По линията престъпление-наказание, само че в политически вариант. Така се отправя послание до всички следващи управляващи – ние такова поведение не търпим. Дава се яснота и на всички останали политици, че поведение на прозрачност, честност, откритост и служба на страната е това, което искаме. Стимулираме ги да правят това, за да се харесат. В обобщение – управляващите се държат така, както ние им позволим.

2) Отстраняване на олигархията от властта – след като стана ясно, че хората, които узурпират икономиката ни чрез шуробаджанащина и политически протекции са основен фактор в правителството на Орешарски, то това правителство трябва да си ходи. Дали следващото управление ще е пак повлияно от олигархията или не – зависи от нас какво ще изберем, но пак шансът е по-голям от 100%-та сигурност на настоящият момент. Свалихме ГЕРБ, ще свалим Орешарски, сваляме всички следващи, които играят с мафията.

3) Надежда за българските граждани – политическата саморазправа на протеста с управляващата класа вдъхва надежда на всички българи, че оправия има. Че заедно можем, че в страната има граждани, загрижени за управлението й, които не се дават да бъдат мачкани от корумпирани политици и олигархия, които не се поддават на евтини манипулации. Граждани, които са непримирими пред задкулисието, демагогията, кражбите и прочее политически аномалии толкова характерни за нашият преход. Това мобилизира, ефектът ще е огромен – не само политически, но и икономически, социален културен. Да, всеки народ заслужава управляващите си, ние показваме, че заслужаваме нормална държава. За всичко това ще ни благодарят и читавите хора в БСП, които не са никак малко и които най-накрая ще могат да отстранят паразитите от ръководството си.

Всичко това са реални, конкретни цели, които, убеден съм, споделяме много хора на площада днес – осъзнато или не. Единственото, което може да ни спре е конформизмът. Това, което се опитват да ни набият в момента в главите от управляващата клика – че сме безсилни, че каквото и да направим пак ще е олигархията на власт, че това били нормални компромиси в политиката, че ГЕРБ щели да се върнат на власт, а те били по-лоши.

Не вярвайте, искайте повече, Stay hungry, stay foolish, искаме и можем да имаме нормална държава и това е пътят. Конформизмът убива. Не бъдете конформисти, живейте и ДАНСwithme :)

Акция П.Е.Е.В.С.К.И. (Правителството и уж Експертният му Екип, Всички Служат на Корпоративни Интереси)

Наглост. Вероломна демагогия. Безпрецедентно арогантна демонстрация на срастване на олигархия с държава. Това видяхме всички вчера - с изборът на Делян Пеевски от НС за шеф на ДАНС. И макар за никого да не е тайна, че престъпният капитал влияе по един или друг начин на управлението на държавата България от много отдавна, то тази показност, тази манифестация на срастване между публична власт и мафия ни изненада. И ни вбеси.

Но, преди всичко, ни шокира. Дори и най-големите критици на правителството на Орешарски не са очаквали маминото синче, медиен монополист, откровена мутра и подставено лице на финансовата олигархия в лицето на КТБ - Делян Пеевски, да бъде назначен за шеф на мегаструктурата ДАНС. Един клиент на службите за сигурност, сега да ги оглавява. И всеки си задаваше въпросът - защо, по дяволите, им трябваше да го правят? Нима не знаят какво ще последва, не можеха ли да си измислят подставено лице, което пак да им свърши същата работа, но без много шум? Не си ли дават ясна сметка, че са тръгнали не с кредит, а с минус доверие, и такъв акт ще им изяде главите моментално?

Според мен, те много добре знаят това. И, въпреки всичко, назначиха Пеевски, преследвайки 3 конкретни цели:

1) Демонстрация коя групировка държи властта - за да е ясно на държавната администрация, на всичките експерти, които случайно са попаднали в изпълнителната власт, както и на другите групировки и на всички граждани, че КТБ, Пеевски и тяхната група спечелиха изборите и те са силните хора в държавата. За да кротуват и не им пречат.

2) Демонстрация на гражданите, че отново олигархията победи - тук се цели деморализиращ ефект сред хората. Добри или лоши, с податливостта си на уличен натиск ГЕРБ възпитаха у хората увереност в собствените им сили, протестна готовност и някаква гражданска традиция се зароди. Самочувствието, че свалихме правителство с протест е живо и е много мобилизиращ фактор. Те това искат да пречупят - с възможно най-наглата и арогантна демострация да ни провокират да се вдигнем и после да упорстват. Да си държат на Пеевски, докато не се изморим. Така ще сме тихи и кротки, упоени от апатията и медийни манипулации, които тези дервиши на фасадната демокрация много добре знаят да предлагат.

3) Опит на Пеевски да стане национален герой. Да, колкото и абсурдно да звучи това, съзирам и такъв замисъл. Уповавайки се на късата народна памет, окрилен и от популярността на Главния прокурор Сотир Цацаров, който се бие с лошите, Пеевски сигурно си е представял как начело на мегаструктурата ДАНС ще го играе раздаващият правосъдие в мрака. Нещо като новият Бойко Борисов, ама по-лош, но по-справедлив. Така се надява той да стане поредният „любимец на народа“ (Бареков, къде си?). Доказателство за това е и изказването на тази безобразно нагла персона в първото си интервю след встъпване в длъжност: "Плюсовете в работата ми ще бъдат плюсове за хората, ако има минуси - ще са само за мен." Дори само за алюзията с националната светиня, заслужава строг тъмничен затвор. Неадекватната позиция на Михаил Михов, който се интересува, защо не е имало протести и срещу избирането на Борисов за главен секретар, говори именно за такава посока на мислене.

В крайна сметка, каквото и да се случи от тук нататък, дори Пеевски да подаде оставка или да го отстранят, цел 1 и цел 2 вече са изпълнени. И на нормалните хора в държавата не ни остава нищо друго, освен да искаме оставка на правителството на Орешарски, нови избори и да гласуваме за необвързани с мафията политически структури.

Прогресивисти ли сме ние?

Както представих в статията от 31.03.2013г. прогресивизмът, в модерния си вид, се бори за 3 взаимносвързани каузи – по-голяма справедливост в обществото, по-ефективен обществено икономически сектор, гарантиране на свободната стопанска инциатива. Сигурно става интересно тази триада, това движение има ли почва у нас?

 За целта ще направя разбивка на основните проблеми, срещу които се бори прогресивизма и да видим най-общо дали ги има у нас. Те преливат един в друг и взаимно се обуславят:

1. Несправедливост в обществото – това е най-широката тема. Въпросът за справедливостта е най-субективният от всички, защото зависи от конкретните ценности и интереси на всеки човек. Вижданията на хората за това, кое е „несправедливо“ се различават по не малко въпроси и това е нормално. По-ляво настроения работник ще каже, че е несправедливо ниското му възнаграждение, а работодателя му, който си пуска бюлетината най-вероятно в дясно, ще каже, че е несправедливо да му се взема от печалбата. Но има много въпроси, по които обществото е единодушно и постигна единомислие.

Консенсус има относно несправедливостта (да не кажа – криминалността) на отминалия преход и несъответствието между обществения договор и реалната политическа и икономическа система. Процесът на трансформиране на държавната собственост в частна беше порочен и доведе до жестоко социално разслоение. Тесен кръг от срастнали се с държавата мафиотско-олигархични кръгове концентрира в свои ръце националното богатство, а масата от българите бяха поставени в незавидното положение да мизерстват. Освен това, технологичния напредък и, най-вече развитието на интернет, способстваха формирането на гражданското общество и гражданите постепенно масово осъзнаха, че Конституцията им декларира права, които държавният ред по един или друг начин не им осигурява.

И докато у нас несправедливостта на прехода наистина е безспорна, и то отдавна, както е безспорно и липсата на последващи действия по-отношение разкриване на истината за него и наказването на виновниците, един въпрос най-накрая успя да се осмисли в обществото и да се разбере неговото истинско значение.

Това е проблемът с политическата система, или по-скоро функционирането й. Нека за целите на този текст да разбираме под „политическа система“ – начинът на формиране и упражняване на политическата власт в държавата. Демокрацията е най-доброто, което е измислило човечеството на този етап и нашата Конституция признава и въплъщава това. Народовластието изисква правото на народа да се самуправлява (т.нар. „суверенитет“ – чл. 1, ал.2 КРБ) пряко (референдуми) или чрез представителство в държавните или местни органи, като сме си избрали парламентарната република като форма на държавно управление (чл. 1, ал.1). Демокрацията предполага политически плурализъм на идеите (чл.11, ал.1) и право на всеки да предлага решения и да гласува за тях (чл. 10, чл. 42, ал.1). Естествено, всичко това е невъзможно без правова държава (чл.4), която предвижда правила действащи еднакво за всички (чл. 6) и разделение на властите (чл. 8), с акцент върху независимостта на съдебната власт, като гарант за законност (чл. 117).

Не така обаче функционира нашата политическа система днес. Пряката демокрация е спъната от неоправдани изисквания за валидност на референдумите. Представителната демокрация е тотално опорочена. Какъв плурализъм на идеите имаш, когато трябва да си плащаш на медии, за да стигне твоето послание до хората? Имаш ли право да участваш в политическия живот, когато мястото ти в листата зависи от ръководството на партията, а не от избирателите, пред които отговаряш? Какъв шанс имат тези, които отказват да вземат пари от едрия бизнес (защото при липсата на средна класа само едрия бизнес може да даде), в конкуренция с партиите на статуквото, отдавна обвързани с частни икономически интереси и медийни групировки? И така нататък, и така нататък...

Оказва се, че демокрацията като състезание на идеи се е изродила у нас (а и не само) в състезание на капитали, и то едри. Като добавим и липсата на независима съдебна система, която да следи за законност и произтичащите от това изборни злоупотреби (фалшификации, купуване на гласове, манипулации на резултати), то къде е конституционното право на избор на българския гражданин? Къде е народния суверенитет? Когато едрия капитал стои зад всяка партия, а той има интерес от статуквото, как да се появи възможност за промяна? За капак виждаме тенденция за неглижиране на Парламента, като върховен орган на власт. А там са нашите представители, които трябва да бранят нашите интереси! Всичко това поражда огромно чувство за безалтернативност и несправедливост, такава система е обречена да възпроизвежда статуквото. Защото то плаща, за да дойдеш ти на власт. И иска услуги.

Макар и функционирането на политическата система да е фундаментален въпрос за демокрацията и от него да произтичат всички останали беди, то гражданският консенсус не се изчерпва само с този въпрос. Такъв може да се постигне по редица проблеми, касаещи фактическото равноправие и равни възможности, според Конституцията и законите. Например правото на лична неприкосновеност и тайна на кореспонденцията, които много често се нарушават от край време чрез подслушвания, произвол на МВР и т.н. Реалното осигуряване на достъп до здравеопазване, образование, гарантиране правото на труд и прочее права, които само формално са заложени в обществения договор. Вярно, има много от правата, които ще си останат по-скоро декларативни на този етап, защото тяхното пълно реализиране зависи от икономическото благосъстояние на нацията, но определено не сме опрели само до тях.

2. Неефективен обществено-икономически сектор.

От край време държавата ни е организирана така, че да бъде методично източвана, а не ефективна. Бенефициентите са същите хора, които плащат на партиите да дойдат на власт. Проблема за ефективността е тясно свързан с този за политическата система. Фасадната демокрация функционира така - едрия капитал се надпреварва помежду си чрез политическите партии, зависими от него, за спечелване на властта. Наградата за победителя е място под държавния чучур от мед и масло, а за загубилия - тежки административни репресии и тъмно икономическо бъдеще. Нищо общо с пазарната икономика.

Ефективност на публичния сектор. Тук мога да задам един въпрос: при над 75 млрд лева БВП за 2011г. (Доклад по отчета за изпълнението на държавния бюджет на Република България – 2011 г.), приходи за републиканския бюджет в размер на над 16 млрд. и разходи в размер на над 18 млрд къде отиват всички тези пари? Отговора – постоянно изтичат по джобовете на разни хора. Защо крием масово данъци? Ами защото знаем, че парите ни отиват не по предназначение, нямаме доверие на държавата. И това не е случайно, защото тя действа непрозрачно! Заменки, приватизация на безценица, парите на държавата се ползват неправомерно от частни банки... Освен това, някой да е доволен от работата на държавната/общинската администрация? Само се наливат едни огромни пари там, а получаваме бавни, несигурни услуги. Корупцията и шуробаджанащината е вървежна навсякъде, защото ти е по-лесно да си платиш или да потърсиш връзки, отколкото да си губиш времето и усилията.  

Ще дам един болезнен пример – обществените поръчки. Благодарение на натиска от ЕС въведохме закон по тази материя през 2004-та година, което е прогресивно. Но този закон масово се заобикаля и не се спазва, липсва всякакъв контрол, парите на данъкоплатеца се дават не за най-добрата оферта, каквато уж е идеята, а на наши и ваши, на завишени цени. Така се храни една приближена до властта олигархия, цената за услугата е голяма, а ефективността – крайно занижена.

Ефективност на частния сектор – той страда от злоупотребите на монополите! Страда дребния и среден производител, който не може да пробие на картелирания от олигархията с подкрепата на държавата пазар. Страда потребителя, който няма право на избор и е постоянно източван от сметки, такси, високи цени и прочее безскрупулни практики. Монополите, картелите, господарите на пазара: всички тези, които пречат на свободната конкуренция у нас чрез злоупотребата с положението си, които безскрупулното цедят бедния потребител, които пречат на икономическия просперитет на нацията - те, те са нашият враг и то по Конституция (чл.19, ал.2)! Държавата („законът“ в широкия смисъл) обаче не само, че не прави нищо по въпроса, а и активно подпомага олигархията, която удобно се е настанила на най-високите икономически позиции. Няма КЗК, няма КЗП, няма ДКЕВР, няма БНБ, няма контрол, няма санкции.

А какво става, когато няма конкуренция – не можеш да избереш по-качественото на по-ниска цена, в крайна сметка: потребителя плаща! Когато работодателя ти фалира под натиска на големите картели – оставаш без работа. И така, накъде вървим – отиваме към все по-голяма концентрация на капитали, но не в ръцете на тези, които са по-добри на пазара, а в тези, които ги крепи или държавата, или създаденото им пак от държавата монополно/господстващо положение. Икономиката ни е като футбола – няма правила, купуват се мачове, правят се схеми, перат се пари, съдиите свирят в полза на няколко големи отбора и това е. Колкото нашите футболни „шампиони“ бият из Европа, толкова и износ на икономическа продукция правим натам.

3. Липса на свобода на икономическата инициатива. Този проблем се съдържа в предния, но е важно да се отбележи, че не може да имаш право на частна инициатива, без да имаш относително равни възможности с конкуренцията, поне на старта. В България, въпросът за „социалната мобилност“ (възможността за изкачване в социалната йерархия) не стои толкова остро, колкото в западните общества. Тук е възможно да тръгнеш от селянин и да станеш Премиер на Републиката.

Трябва обаче да се подчертае, че България се намира в ситуацията на Общ пазар в ЕС, а нивото на образованието и здравеопазването ни, поставя българският гражданин в далеч по-неблагоприятно положение в конкуренция с европейския. А без здравеопазване и наука, какви равни възможности, каква конкурентоспособност? Болният и неукият могат ли да работят пълноценно? Могат ли да се състезават със здравия и образования?

Нека не забравяме и, че в нашата държава, открай време, някои са бутани на старта, а други направо ги довличат на финала. Шуробаджанащината процъфтява на всички нива, определени фирми се толерират от държавата, от статуквото, с което се убиват равните възможности, а с това и конкуренцията. Съгласно чл. 19, ал.1 КРБ „Икономиката на Република България се основава на свободната стопанска инициатива.“ Каква „свободна стопанска инициатива“, когато държавата рекетира повсеместно всеки дръзнал да прави бизнес, ако не е от „нашите, а връзкарството, чадърите и грабителските обществени поръчки раздавани на „който трябва“ заместват предприемчивостта, идеите и труда в пазарната икономика?

Очевидно „пазарната икономика“ и „равните възможности“ не са някаква даденост, която може да си съществува сама за себе си, само ако държавата не се намесва. Напротив, те са ценност, обществен интерес, който изисква колективно действие, за да се гарантира. Кой ще каже, че в България има реална пазарна икономика, кой? Който си мисли, че в България успяват само най-добрите, а не „децата на статуквото“ ли? Който си мисли, че за добър бизнес у нас трябват само идеи и много труд, а не връзки и политически чадъри ли? Има ли такива? Имаме ли равни възможности, не само пред закона, реално дали имаме такива? Питайте къде е дребния и среден бизнес – в канала. Къде е младият кадърен и инициативен българин – в чужбина!

Става ясно, че за прогресивизъм у нас не просто има почва. Семената вече са посяти в гражданския ум не от вчера, но фасадната демокрация пречеше те да получат своя политически израз навреме, което, в съчетание с икономическата криза, отприщи масово недоволство и протестното движение придоби антисистемен характер. Все пак се откроиха прогресивистките идеи – борба с монополите, с корупцията, с бедността, реформиране на политическата система, защита гражданските права, граждански контрол и много други. Осъзнаването на този процес води до извода, че прогресивизъм е нужен на България, защото нещата не могат да продължат така, а алтернативата е екстремизъм. Самозапалванията са само предвестник на това, което ни очаква, ако не прогресираме.

Така се стигна до положението, че и леви, и десни, се обединяват, за да постигнат истински - демокрация, пазарна икономика, законност и правовост. Младите хора, необременени от острото политическо противопоставяне на прехода, са носители на прогресивните идеи и постигат консенсус около едно да го наречем „Движение за нормалност“, защото няма ляво, няма дясно, когато няма нормална държава. Исканията на прогресивистите обикновено са дадености в добре устроените държави, но у нас те са предмет на политическа борба в момента. Неслучайно, след като народния гняв, който роди, наред с разумните, и екстремни и необмислени политически искания, поутихна, постепенно се осъзна нуждата от чист прогресивизъм. Благодарение на протестното движение се повдигнаха шумно много съществени въпроси, което създаде пукнатина в системата, която може да допусне в нея да намерят надмощие прогресивни сили и да я реформират отвътре. От тях ще има нужда до тогава, докато не се възстанови нормалността в държавата и те не изгубят своя смисъл.

А гражданското общество – нека не спира да действа, защото само ние можем да си оправим държавата. „Спасители“ няма.

---