Слушах, слушах – много мнения за паметника на Съветската
армия (ПСА), за неговото боядисване по случай годишнината от потушаването на „Пражката
пролет” и нашето „извинение”, както и по въпросът за демонтирането му. Ще взема
накрая и аз да се изкажа, въпреки, че считам темата за малозначителна на фона на ежедневните грижи.
ПСА не трябва да се демонтира. Трябва да помним историята
си, за да не я повтаряме. Да не забравяме какви сме били – идолопоклонници,
безкритично мислещи хора, такива, които си създават или са им създадени насила
кумири. Хора, които се поддават на лъжи, не подлагат на съмнение „истините”,
които им се спускат от някъде, готови войнствено да защитават непонятни за тях
неща.
ПСА трябва да си стои точно там – на центъра на София, а
не да се мести в музей. За да може всеки божи ден да го виждаме и да си
задаваме въпросът: „Дали днес не сме същите?”; „Преборихме ли се с тоталитаризма
или той е още жив сред нас?”; „Цветът ли е важният или начинът на мислене?”. Наречете
го комплекс, но считам, че има смисъл да си задаваме тези въпроси още поне
20-30 години, ако не и винаги.
ПСА трябва да остане, въпреки че този паметник за много хора вече не
символизира „признателността на българският народ” към „Съветската армия –
Освободителка” (а за немалка част от българските граждани той все още означава точно това). Той е мемориал на безкритичността, заблудата,
едностранчивостта, нетолерантността, идолопоклонничеството, „войнстващия
материализъм” и прочее черти, с които нито един демократичен народ не би се гордял. Но трябва да му се напомня, че ги е проявявал, и, може би, още ги
таи у себе си.
Не бива да се заблуждаваме, че като разкараме ПСА, ще се
сбогуваме с тоталитаризма и той никога повече няма да се завърне. Първо трябва
да „демонтираме” тоталитарното мислене от главите си, да спрем да се кланяме на
идоли и безспорни авторитети, а да започнем да разсъждаваме рационално. Да позволяваме чуждото мнение, да не преследваме различния, да сме толерантни и ИСТИНСКИ демократични. До
тогава – ПСА да стои. Защото най-сигурният начин да се повтори историята е тя
да се забрави.
А и, ако го нямаше, как щяхме да се насладим на това истинско изкуство ;)
Напълно съм съгласен с доводите ви, само ще добавя нещо, ако позволите: съществува едно състояние (най-често при децата), в което след многократно повтаряне на една дума, тя напълно губи смисъла си. Нещо подобно става с паметника, който ежедневно е пред очите ти, или всяка вечер си пиеш бирата в подножието му - превръща се в даденост без собствено значение. Така че всъщност случки, определяни като "артистична изява" или "оскверняване", според гледната точка, събуждат интереса и те предизвикват да си спомниш какво означава тази купчина камък и метал. Ето защо мисля, че би било добре да се организират събития, които да напомнят за историята, без да накърняват вида и целостта на паметниците. Мавзолеят на Г. Димитров беше особено подхояш за целта, но за жалост бе жертван за егото на един кариерист. Благодаря за вниманието!
ОтговорИзтриванеАз също благодаря за коментара. Напълно съм съгласен с допълнителните Ви доводи.
ОтговорИзтриванеАз пък съм на мнение, че премахването на мавзолея беше правилно. Демокрацията, християнските ценности и цивилизацията въобще изключват култа към мумии. Иначе напомняне е нужно. Всеки ден - за да не се забравят тези 45 години.
ОтговорИзтриване